публикувано 20.12.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Женският начин и битката с дявола

ml„Жените минават процеса на индивидуация предимно чрез страдание, когато е станало по правилен начин; изглежда че тогава в несъзнаваното има тласък на либидото. Ако човек може да се адаптира към дявола без  да бъде изяден от него, това води до осъзнаване.“

Мари Луиз фон Франц, „Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 49-50

Не знам дали това е женският начин или просто един от начините, но определено си струва да знаем за него. Понякога е добре да заплашим баба Яга, че ако не млъкне, ще й се случи нещо наистина лошо. Така изразяваме мъжката част у себе си, която ни служи да поставяме граници като сме категорични. Тя е частта, с която се защитаваме от злоупотреби и се опълчваме срещу това, което е в разрез с нашите ценности и вътрешно достойнство. Понякога обаче е добре обратното – да избегнем директната конфронтация и, правейки крачка встрани, да не влизаме в излишни битки. Това означава да се адаптираме към дявола без той да не изяде. Прилича ми на това, което Ошо описва като пътят на хитреца – докарваш двете противоположности да са по равно и ги оставяш да се бият, а ти се измъкваш от конфликта по пантофи.

Смятам, че хем има полово специфични разлики по отношение на процесите на индивидуация, хем няма. Когато става дума за психична цялостност жените имат нужда от мъжката си част също толкова, колкото и мъжете. Също така когато става дума за битките, които водим в този свят на дуалност, е ясно че там победа няма. Докато светлото се бори с тъмното то заприличва на него. Христос и Антихриста са двете страни в архетипа на Цялостната личност. В този смисъл победителят е този, който успее да излезе от люшкането на махалото. Който намери третото решение, в което вече няма конфликт, а едно ново и вътрешно непротиворечиво цяло.

„В един конфликт двете страни си заприличват, че използват едни и същи оръжия. Процесът на индивидуация се тласка напред именно като не се взема участие в битката, а се избегне.“

Мари Луиз фон Франц, „Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 24

И тук можем да открием полово обусловените специфики. Мъжете се бият, защото им подхожда да застанат срещу врага и да му покажат силата си. Вместо това жените показват една друга сила – те стоят в опасна близост до дявола, но не му позволяват да ги изяде. В старогерманската приказка „Старият Ринкранк“ героинята се спасява като затиска с прозореца брадата на пленилия я Ринкранк и избягва. След това баща й – царят, е този, който го убива. Ето коментарът на Мари Луиз:

„Жените не могат да се борят с анимуса, като го убият – те могат само да го хванат, като му притиснат брадата, за да избягат. В митовете мъжката фигура се бие, превъзмогва и побеждава чудовището. Женското начало върви по пътя към индивидуация чрез страдание и бягство. Достатъчно е, ако една жена може да влезе в дадена човешка ситуация и изгради отново човешка връзка и отношения.

Царят убива стария Ринкранк – както противоположности се убиват взаимно. Несъзнаваното създава конфликта, прави от две едно. Ако човек съумее да не вземе страна, може да избегне конфликта. Принцесата страда и след това се освобождава. Единственото усилие, което прави, е да заклещи брадата на стареца. Така го превръща в полезен слуга, който й дава стълбата, за да избяга.“ с. 21

Мари Луиз казва същото на много места в своите книги, а именно, че ако човек съумее да не вземе страна, може да избегне конфликта. Понякога не става ясно дали тя има пред вид всеки човек, или само женския начин на справяне с конфликтите, но винаги посланието е едно – отдръпването, невъвличането в дадена конфликтна ситуация е начин да се справим с нея.  Въпреки че в дадения случай става дума за вътрешни конфликти, за вътрешни битки, по един екстравертен, външен начин това може да се види и в семейства, в които се повтаря един и същи модел – възниква конфликт между детето и бащата, а майката се намесва между тях двамата, за да защити детето си. Това обаче не води до решение на конфликта, а ако води, то е само временно. Трайното решение се случва, когато майката направи една крачка встрани и остави детето си да отстоява своята позиция (и продължи да го подкрепя по един по-друг начин). Така детето се научава да развива своята сила, а бащата разбира, че също трябва да промени нещо в себе си. Не казвам, че винаги това е решението, но често това е решението.

Вече знаем, че когато става дума за вътрешни битки, единствения начин да излезем победители от тях като се предадем. Просветлението като мистично преживяване винаги е акт на предаване; по отношение на Бога нещата стават, когато той реши. Но как се стига до това вероятно е различно за мъжете и за жените. Мъжете първо се бият и съпротивляват, правят всичко, което е по силите им да постигнат целта си, и предаването се случва едва накрая. Буда се е опитвал да постигне просветление толкова много години и накрая се е предал. Тогава е дошло преживяването. Екхарт Толе е постигнал просветление също като се е предал. Майкъл Тамура също говори за предаването като момента, в който лечението започва. Това са мъже. Не можем да ги упрекнем, че са се държали като жени, защото са се предали. Вместо това можем да видим, че начинът, по който са стигнали до момента на предаването, вероятно е по-различен от този на жените. Първо са водили много битки, полагали са много усилия, правели са това, което са вярвали, че е правилното, опитвали са се да действат, водени от логиката и разума. Докато стигат до границата на мистерията и безсилието – и едва тогава идва предаването. При жените обаче е различно. За тях предаването е отдаване и по-важното от победата е създаването на връзката – т.е. любовта.

Според Ошо първите четири тела на човека (от общо седем) са част от дуалността и в този смисъл те са полово различни. За жените първото (физическото) тяло е женско, второто (етерното) е мъжко, третото (астралното) е женско и четвъртото (менталното) отново е мъжко. При мъжете редът е обратен. Първото тяло е мъжко, второто е женско, третото е мъжко и четвъртото е женско. Това е причината защо жените лесно получават шактипат (пробуждане на енергията кундалини чрез посредник), но им е трудно да получават благодат (събуждане на кундалини по естествен начин, без посредник). Тъй като тяхното първо тяло е женско, те лесно се отварят към получаването. За мъжете това обаче е трудно. Дори и да направят съзнателни усилия да се предадат, при тях това се получава много трудно, защото предаването не може да стане чрез егото, т.е. чрез правене. По-нататък обаче нещата се обръщат. Тъй като от обединението на първите две тела при жената се получава женско тяло, а при мъжа – мъжко тяло, когато жената извърши обединението на четирите си тела, тя придобива мъжко тяло, а мъжът – женско. Това е причината мъжете, които са интегрирали четирите си тела, така лесно да се отварят към директното преживяване на Бога, а за жените това вече да е трудно. Тъй жените имат вътрешно мъжко тяло това затруднява възприемчивостта и отвореността им към подобно директно получаване на божествената енергия.

И това е едно друго нещо, което също внася яснота по отношение на мъжките и женските начини за вървене по пътя към себе си. Мъжко е не само действието, активността, правенето. Мъжко е знанието, логоса, яснотата на съзнанието. Мъжете искат да знаят и да действат в съгласие с това знание. Жените по-лесно могат да понесат фрустрацията от липсата на достатъчно разбиране какво се случва и какво трябва да се направи. Те по-лесно могат да изстрадат неяснотата и невъзможната ситуация, докато решението се породи отвътре, т.е. в утробата на несъзнаваното. Според Мари Луиз, когато в една вълшебна приказка главният герой припадне (и обикновено това е жена), това означава, че героят временно губи съзнателен контрол върху ситуацията, т.е. отива в полето на несъзнаваното. Така и трябва да бъде, защото когато той се събуди, проблемът вече е решен. Същото значение има и поговорката „Утрото е по-мъдро от вечерта“. Дори и да не си спомняме сънищата и да не знаем какво точно се е случило в тъмната част от живота ни, вътрешната работа, която се случила през нощта в нашето несъзнавано е била много полезна. Донесла ни е решения, спокойствие и мъдрост. А ние нищо не сме направили за това! Само сме се отпуснали в прегръдката на съня ни.

Точно това се случва в туркестанската приказка „Вълшебният кон“. В нея помагащото животно на главната героиня – конят, й казва, че тя няма да види боя, но ако се появи черна пяна ще разбере, че демонът го е убил, а ако пяната е бяла, значи конят е убил демонът. Когато на момичето му се привижда, че пяната е черна, то припада, но когато се събужда, открива, че всъщност пяната е бяла и че демонът този път е победен окончателно.

„Виждаме, че тя не е ангажирана в битката. Истинският бой се води между две надперсонални сили. Това е чест мотив във вълшебните приказки… Всеки анимус конфликт, ако е достатъчно сериозен, изглежда че докосва тези най-дълбоки архетипови пластове на психиката, където протича траен конфликт между светлия и тъмния бог. Ето защо трябва да стоим настрани от конфликта и в същото време да го наблюдаваме, да го разберем обективно. Ако една жена се опита да влезе между конфликта между добро и зло, тя може само да бъде хваната в анимуса. Нейната отговорност е само да вземе участие в самия живот, да гарантира продължението на живота навън.

В Персия само на мъжете се позволява да се борят с тъмния бог. Жените трябва да поддържат живота и човешката свързаност. Като че ли правилното поведение за жената е да изстрадва съдбата си, а не да взема активно участие в нея. И тук в нашата приказка , в решителния момент, момичето припада и даже не вижда битката.“ с. 48

Изглежда, че това има смисъл, защото дава идеи за обяснение на мотивът на избавлението в такива класически приказки като Снежанка и Спящата красавица. И в двете приказки имаме героини, които нищо не правят, за да се спасят. Вместо това лежат ни живи, ни умрели на леглото (или в стъкления си ковчег), което е депресивната позиция и оттеглянето на жизнената енергия от обектите във външния свят, а решението ги намира само. Идва принцът и ги спасява. Той идва обаче само когато правилният момент е узрял за това. В приказката за Спящата красавица това са сто години. Когато са изминали тези сто години, бодливият плет около царския дворец сам се отдръпва, за да влезе принца, да намери принцесата и да я събуди с целувка (приятно, нали?). Дори и самият принц не полага някакви по-специални усилия, за да намери принцесата и да я спаси. Той просто я намира, целува я и се жени за нея.

Не е трудно да открием символното тълкуване на „принца“ в тези приказки, ако го свържем с теорията за четирите тела на мъжете и жените, както и със знанието, че духовното пробуждане е вътрешен, интровертен, а не външен процес. Много жени чакат този принц да дойде във външния свят. И понякога той наистина идва – по принципа, че външното отразява вътрешното. Въпросът е, че ако разчитаме само на външното, никога няма да постигнем тази цялостност и сила, която да ни изпълни отвътре. При жените очевидно това се случва като просто изстрадат ситуацията, опитвайки се да не застават на страната на светлия бог срещу тъмния. Стоят отстрани и наблюдават, полагат усилия да бъдат неутрални.

Как на практика изглежда това? Ако жената е твърде дейна и активна, ако никак не се  чувства добре в това да не може и да не знае, тя постоянно прави някакви неща, за да реши проблема. А, ако се усеща объркана и ненаясно, това твърде много я потиска. Трудно понася безсилието и неяснотата. На езика на юнгианската анализа това би могло да се нарече жена, която е обсебена от анимуса, т.е. действа като мъж през по-голямата част от времето. Това са  жени, които са обсебени от правенето. Ако има проблем, те се питат какво да направят. И го правят. И ако то не проработи, търсят ново решение, откриват ново нещо за правене. Липсата на яснота или безсилието да направят каквото и да било просто ги влудява. Те трябва да знаят и да могат.

Знам как изглежда от личен опит (и това:). В началото действието и ясната мисъл ти дават сила, но впоследствие разбираш, че това само удължава агонията. Защото от тази битка между светлия и тъмния бог наистина няма победители. Ти си човек. Потопен си в свят, в който всяко нещо има своята противоположност. Слънцето, към което си се устремил, винаги хвърля сянка на земята, по която ходиш. Колкото и да ти се иска да си само бял и добър, когато се почувстваш застрашен, отхвърлен или пренебрегнат, винаги идват страха, завистта, ревността, злобата и отмъстителността. Ако не си толкова късопаметен можеш да започнеш да си спомняш, че махалото постоянно се движи от едната посока в другата и обратно. Ако вчера си бил на страната на доброто, днес отново за стохиляден път гориш в пламъците на ада. И тъй като вече си бил стотици пъти там, и тъй като вече си спомняш, т.е. имаш някаква степен на помъдряване, когато си в „добрия“ период знаеш, че зад ъгъла те дебне и „лошия“. А когато си в „лошия“, се сещаш, че все пак си излизал от там толкова много пъти… Та, когато започнат да се проявяват някакви наченки на спомняне и отегчение от безкрайното движение на махалото, имаш шанс да помъдрееш.  И, ако си жена, вероятно ще ти е по-лесно да застанеш отстрани и да не се въвличаш. Стоиш на брега на реката, виждаш черната вода, тя тече край теб, но ти не влизаш в нея. Бил си в калта толкова много пъти. Защо отново да се отдаваш на тези черни мисли, в които се чувстваш малък и необичан, след като може да стоиш отстрани и да ги наблюдаваш?!

Това означава да си близо до дявола, но той да не те погълне. Той ти говори на ухото някакви неща, които аха да те вкарат в драмата и нещастието, в програмата на миналото, която ти е до болка позната. И ти му казваш, добре, чух те много добре. Не съм глух. Да, да чувам те, не се тревожи да викаш по-силно. Отлично чувам, че ми казваш, че той (тя) не ме обича, че отново ме е пренебрегнал за стотен път и не е направил толкова просто нещо, което всеки друг би направил… Да, чувам и това, че в сравнение с някои други хора аз определено съм в много малоценна позиция и съм по-грозен, стар, дебел и глупав … Да, съгласна съм, че вчера се държах много грубо с майка ми и тя определено не заслужава това, защото, ако не нещо друго, ме е родила, и освен това тя наистина не е наясно какво всъщност ми причинява. Да, определено знам и че се държах доста страхливо оня ден… Ама разбира се, че те чувам как ми шепнеш на ухото, че трябва да направя нещо, че ако не направя нищо, ще съм слаба и провалена. Е, не че не съм правила това, което ме съветваш сега – стотици пъти досега, но разбирам, че ти все пак настояваш да предприема нещо… Наистина те разбирам, но аз си мисля още съвсем малко да изчакам. Още съвсем малко… Искам да видя дали след черната вода ще дойде и бялата вода. Искам да видя дали наистина има принцове, които идват през нощта и те целуват докато спиш…

Вероятно това е женският начин. Това, което знам, е че наистина има жени, които са обсебени от правенето и трудно понасят фрустрацията на нуждата от знаене и разбиране. И че те наистина зациклят в един момент. Много силно зациклят. Тогава единственото, което може да им помогне, е крачка встрани. Отместват се мъничко встрани, за да не ги докопа дяволът и негативните натрапливи мисли отново да ги вкарат във водовъртежа на правенето, страховете и чувствата за малоценност.

Тогава те се питат. Ами ако това, към което съм тръгнала, е същото като това да родиш дете – една нова самоличност, в която се чувствам много по-различно, много по-добре? Но какво правят жените, които са на път да станат майки? След като заченат детето, те го износват, а като дойде моментът за раждането – раждат. Те обаче определено не правят постоянно разни неща като това да определят пола на бъдещото дете или в коя седмица кои вътрешни органи да бъдат развити и колко клетки ще участват в цялото това нещо. Те просто живеят – полагат грижи за себе си, надявайки се, че тези грижи ще стигнат и до плода, който носят в утробата си. И ето че идва денят, в който това дете се ражда – по-сложно от най-сложното нещо, което човешкият ум може сам да направи! И за да се случи това те правили едно основно нещо – отглеждали са семето на бъдещия живот на тъмно в утробата си; с много търпение, вяра и любов са носели плода вътре в себе си.

По същия начин раждаме и новото себе си. В моя опит все пак има правене, но то е по-скоро „правене чрез неправене“. Има едно усилие да присъствам, да бъда осъзната, да се опитвам да разбирам, но без да се изнервям от неразбирането и чакайки търпеливо да се подреди пъзела, когато му дойде времето. Продължавам да имам своите ценности и се опитвам да бъда вярна на тях, но не ги използвам за осъждане. Знам, че в момента, в който се поддам на осъждане (особено към себе си) дяволът вече ме е захапал, и става опасно. В това виждам смисъла на израза на Мари Луиз фон Франц „да страдаш по правилния начин„. Това е ключът за разбирането на страданието – правилния начин. Но точно това е най-трудното за обяснение. Защото мъдростта, както знаем, е нещо много сложно, много индивидуално и всеки сам трябва да си я изработи. В юнгианската анализа тя е София, мъдростта – четвъртата и най-развита форма на анимата – след Ева, Елена от Троя и Мария Магдалена. Тя е посредникът между съзнаваното и несъзнаваното, тя е водачът във вътрешния живот. И да развием тази вътрешна София е задача както за жените, така и за мъжете.

Както обикновено, в дадения случай думите са само пръстът, който сочи към Луната, но не са самата Луна. Мъдростта, правилното изстрадване на неизбежните ограничения в живота ни и намирането на изход, който е отвъд познатото ни досега, е нещо, което човек сам трябва да разбере. То не подлежи на обяснение. То е въпрос на знание, което идва с личния опит. Ако обаче тази публикация стига при вас по принципа на синхроничността, едно е сигурно – имате билет за Луната. Приятно пътуване!

Камелия