публикувано 07.04.2012 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Духовна умора

Вървенето по пътя на духовното израстване е труден. Вероятно затова е ценен. Лесните неща не се славят с особена стойност. И, за да бъде ценността му още по-голяма, той не само е труден, но е и дълъг! Един труден дълъг път. Въпреки това го вървим. Вероятно, защото той е единствения възможен път… напред. Не че няма избор – можем да тъпчем на едно място, може да се върнем и назад, но там вече сме били. Непокорените върхове са пред нас, а не зад нас.

Затова неизбежен спътник на промените, които настъпват у нас, докато си крачим по Пътя, е умората. Изминаваме миля след миля, а краят не се вижда. За духовно търсещите, е ясно че този път е Пътят към Дома, но този дом не само, че не се вижда, но дори липсват и указателни табелки по него – като например колко километра още остават или в каква посока да се тръгне. Обувките се изтъркват, дрехите се износват и избеляват от слънцето, а пилигримът в нас върви ли върви. Тогава идва и умората.

За нея Роберто Асаджиоли говори, използвайки една друга метафора – метаморфозата на гъсеницата в пеперуда, но без защитената среда на пашкула, в който извършим духовната трансформация.

„За разлика от гъсеницата човек е лишен от безопасността и тишината, в която пеперудата прекарва своята метаморфоза. Той трябва, особено в наши дни, да остане на своето място и според силите си да изпълнява дълга си пред семейството и обществото, да изпълнява професионалните си задължения по начин,  все едно, че нищо особено не се случва в неговия вътрешен мир. Това е много тежка задача. Тя може да се сравни с проблема, стоящ пред английските инженери, които били длъжни да реконструират сградата на лондонската гара без нито за час да прекъсват движението на влаковете.

Разбираемо е, че  тази толкова сложна задача понякога предизвиква такива нервни и душевни разстройства като изтощаване, безсъница, подтиснатост, раздразнителност, които от своя страна, поради тясното взаимодействие между духа и тялото, могат да доведат до различни физически симптоми.“ Роберто Асаджиоли

Едно от парадоксалните неща, през които уморения човек преминава, е, че въпреки огромното си желание да бъде спокоен и приемащ, той става раздразнителен и рязък с хората, които обича. А това допълнително го изтощава, тъй като не познавам по-изчерпващо средство за душевната ни енергия от гласа на самообвинението.

Е, точно на този уморен човек сега споделям това знание – да му кажа, че неговата раздразнителност е израз не на лошия му характер и нрав, тя е израз на изчерпана психична енергия. За да подтисне своите емоционални реакции, се изисква отклоняване на част от вътрешната му енергия, за да свърши тази работа. Да, но тъй като неговата психична енергия е на дъното, останала му е съвсем малко, вече няма в повече от нея за да използва за „сдържане“ на емоционалните си реакции, докато намери подходящото време и форма да ги комуникира с външния свят.

На този уморен човек бих искала да кажа – имай милост към себе си. Задай си въпроса дали правиш най-доброто, на което си способен в момента – и, ако отговорът ти е „да“, кажи на вътрешния глас на самообвинението да замлъкне, защото няма право за това.

Камелия