публикувано 13.02.2015 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

ДЕСЕТА ГЛАВА

Гопи Гришна

Гопи Гришна

От книгата на Гопи Кришна: „Кундалини – еволюционната енергия в човека“

Превод от руски: Петя Стоянова


В Джаму се върнах в радостно разположение на духа и с почти напълно възстановено психическо и физическо здраве. Страхът от свръхестественото и враждебното отношение към религията, събудили се в мен в първите месеци, отчасти изчезнаха. Не можех да намеря обяснение за своето отвращение към тези дълбоко коренящи се в моето сърце чувства и даже в най-лошите си дни се удивлявах на тази промяна. Тежкото положение, в което бях изпаднал, не може да се обясни единствено с желанието ми да придобия религиозен опит. В сърцевината на моето същество стана необяснима промяна.

Бидейки в миналото религиозен и богобоязлив човек, аз изведнъж загубих всякаква любов и почитание към божественото и святото, загубих интерес към свещеното и съкровеното. Всяка мисъл за свръхестественото предизвикваше в мен отвращение и аз не си позволявах да се замисля над това даже и за секунда. От набожен човек се превърнах в противник на бога и изпитвах откровена враждебност към всички онези, които отиваха да се поклонят на Бог. С мен стана поразителна промяна – превърнах се във войнствен атеист, яростен еретик, враг на всичко, което е свързано с религията и духовността.

В ранните стадии, когато по петите ми ме следваше смъртта, от една страна, и безумието, от друга, нямах време и сили да се замисля над това внезапно изчезване на мощния импулс, доминиращ над моите мисли от ранна младост. Според това как се проясняваше умът ми, аз все повече и повече се удивлявах на тази неочаквана промяна. Когато здравето ми започна да се възвръща в норма и любовта към близките отново се събуди в душата ми, започнах да изпитвам дискомфорт заради отсъствието даже и на намек за религиозно чувство и особено от мисълта, че това е съвпаднало с пробуждането на Кундалини, почитаща се като непресъхващ източник на божествена любов и духовност. Възможно някаква друга, тъмна сила ме беше овладяла?

В такива минути си спомнях думите на брамина-садху, с който се съветвах през зимата. Той каза тогава, произнасяйки бавно и отчетливо всяка дума, за да остави дълбока следа в моето превъзбудено съзнание, че симптомите, за които разказвах, не могат да бъдат отнесени към пробуждането на Кундалини, която се явява океан от блаженство и затова в никакъв случай не може да бъде свързана с болка и страдание. Според него аз по-скоро съм обладан от някакъв зъл елементарен дух. Тези думи, казани на човек, който се бори отчаяно с безумието, ме хвърлиха в ужас и често ми минаваха през ума впоследствие, когато губех вяра в силите си. Даже когато психическото ми състояние се възстанови, но промените, които станаха с мен, бяха ярко забележими, тази мисъл продължаваше да ме преследва.

Скоро след връщането в Джаму усетих слаби признаци на живот от страна на, както ми се струваше, угасналия импулс. Обикновено това се забелязваше в ранните утринни часове, веднага след събуждането, сякаш възстановилата се яснота на ума отваряше възможност да се прояви за известно време почти забравеното чувство. В такива моменти ми идваха наум истории от живота на някои мистици, чиито вдъхновени песни намираха жив отклик в моята душа. Аз почти изцяло ги бях забравил заради събитията от последния месец, а когато случайно си ги спомнях, те не предизвикваха в мен никакви топли чувства. Обикновено се опитвах да не мисля за тях. Но сега спомените придобиха предишната сила и яснота. Обаче сладостта на тези минути беше придружена с горчивина, тъй като те и думичка не обелваха за тези страшни изпитания, през които трябва да се премине, нищо не споменаваха за камъните и ямите, срещащи се по пътя на всеки, който тръгва по пътя към тази открита за всички цел. Но ако те са преживяли всичко това или поне част от това, което преживявах аз, и при това са съхранили силата да пишат вдъхновени химни, посветени на своя опит, заслужават огромно уважение.

Няколко седмици след завръщането ми в Джаму започнах да забелязвам, че моите религиозни идеи и чувства се възраждат. Отново изпитах привличане към придобиване на религиозен опит и всепоглъщащ интерес към всичко свръхестествено и мистично. Можех отново дълго да седя в уединение, размишлявайки над неразрешимата загадка на битието и своя собствен живот, или да слушам религиозни песнопения и жадно да поглъщам редовете на мистичната поезия, без да проявявам ни най-малък признак на умора и без да чувствам предвестниците на пристъпи от страх. Когато това се случваше, аз чувствах как тежкият облак на отчаянието, толкова дълго висящ над мен и отравящ моето съществуване, се стопява и изпитвах гореща благодарност към онази тайнствена сила, която извършваше работата си в мен. Едва сега започнах да разпознавам в себе си онзи човек, които някога седеше, скръстил крака на пода, опитващ се да постигне свръхчувствителност, без даже да подозира, че тялото на обикновения съвременен човек е токова изхабено от цивилизацията и не може да издържи величието и мощта на виденията, които в миналото са се откривали на онзи, който години се е подготвял за това.

Започна бавно да достига до моето съзнание разбирането, че мъките, които претърпях в началото, са били вследствие на това, че освободената енергия е започнала да тече не по правилния канал и се е устремила не по Сушумна, а по Пингала. Огненият вихър, преминаващ през клетките и нервите на организма ми, неминуемо би повлякъл след себе си смъртта, ако не беше чудесната намеса, която ме спаси в последната минута. Следващите ми страдания се дължаха: първо, на удара, нанесен върху нервната ми система; второ, на това, че изобщо не бях посветен в тайната и, трето, на това, че макар и по мускулна сила да превъзхождах обикновения човек, тялото ми не беше достатъчно подготвено, за да понесе безболезнено преминаването през него на огромния поток жизнена енергия. Аз преживях много, за да осъзная, че тази енергия, освободила се веднъж, вече с нищо не може да бъде спряна, възнасяйки съзнанието на човека, явяващ се само инструмент, на висше ниво. Струваше ми се, че пробуждането на Кундалини поражда в човешкия организъм изключително голяма нервна сила благодарение на това, че постоянно сублимира неговата сперма.

Така размишлявах тогава, макар и да не бях уверен в истинността на моите предположения. Такива преживявания рядко се падат на човешката участ, но как можех да знам, че не съм станал жертва на някакво патологично състояние? Как можех да знам, че не страдам от продължителни халюцинации, предизвикани от моите мистични търсения? Ако бях намерил по онова време разказ за преживяване, макар и частично напомнящо моето собствено, или до мене се беше появил учител, способен да ми помогне, животът ми можеше да протече по друг начин и да бъда избавен от нов период на агония, подобен на този, през който преминах току що.

Доколкото в мен не се прояви никакъв нов талант или необичайна способност, аз продължавах да се съмнявам в истинската природа на това аномално състояние, чиято жертва станах. Потоците на лъчиста енергия, постоянно циркулиращи в тялото ми, имаха малко общи неща с виденията, които описваха йогите и мистиците. Освен ореол от светлина, постоянно осезаем над главата, и разширяването на съзнанието, аз не чувствах и не виждах нищо необикновено и във всички практически аспекти на живота си оставах предишния човек. Единствената разлика беше в това, че сега виждах света, отразен в голямо ментално огледало. Много ми е трудно да обясня какви промени са станали в познавателния ми апарат. Единственото, което мога да кажа, е това, че сега в мозъка ми се формираше по-голяма картина на света, но не увеличена, сякаш под микроскоп, а възприемана с разширената повърхност на съзнанието. С други думи, степента на осъзнаване на собственото „аз” стана значително по-голяма.

Забелязах тази промяна още на ранните етапи на моето аномално състояние. По онова време не успявах сериозно да се замисля над нея и реших, че тя е предизвикана от светещия облак, вливащ се в мозъка ми. Както вече казах, светещият облак постоянно променяше размерите си, предизвиквайки ту разширяване, ту свиване на съзнанието. Тези стремителни промени, ставащи с огледалото на моите възприятия, неизменно бяха съпроводени с пристъпи на ужас и бяха доминираща характеристика на това странно преживяване. С времето разширяването на съзнанието ставаше все по-забележимо, а свиването ставаше все по-рядко, така че даже в моментите на най-свито възприятие моето съзнание оставаше по-широко от преди. Тези промени бяха толкова внезапни, че беше невъзможно да останат незабелязани. Ако преходът от едно състояние в друго се извършваше плавно, без да се съпровожда с преминаването на потоците енергия по гръбнака и други необичайни усещания, които правеха това преживяване толкова необикновено и странно, аз може би даже не бих го забелязал, както един човек не забелязва ставащите ден след ден промени в лицето на друг, промени, които явно се набиват на очи след продължителна раздяла.

Промените в състоянието на съзнанието се явяват главна черта, на която искам да обърна вниманието на читателя, тъй като те имаха много важни последствия, но трябва да разкажа и за още една промяна, която дълго време смятах само за лъжовно чувство. Екзалтираното състояние на разширяващото се съзнание, съпроводено с усещане на щастие, което съм изпитвал при събуждане на змиевидния огън, носеше чисто субективен характер и не се поддаваше нито на изследване, нито на точно описание. Предишното съзнание, в което доминираше „егото” и с което бях свикнал от детството, внезапно се разшири до сияещ кръг, който растеше и растеше, докато не достигна максималния си размер, където моето предишно „аз”, губейки границите си, се оказа в центъра на сияеща сфера съзнание с огромни размери. С други думи, от крехкото светене моето съзнание се разрасна в лъчисто езеро от светлина, в което потъваше моето „аз”, постигайки при това блажена мощ – близко, и в същото време далечно. По-точно, наред с разширеното поле на съзнанието съществуваше и съзнанието на „егото” – отделени едно от друго и в същото време съставляващи едно цяло.

Забележителното явление, оставило неизлечими следи в паметта ми, не се повтаряше дълго време. Това, което ми се наложи да изпитам в продължение на следващите седмици и месеци, ни в най-малка степен не приличаше на първоначалното преживяване, с изключение на усещането за разширяване на съзнанието, редуващо се с временни свивания. До момента на завръщане в Джаму възстанових душевното си равновесие и станах същия човек, какъвто винаги съм бил, с всичките особености на своя характер. Обаче промените в моите когнитивни способности останаха не по-малко забележими от преди и напомняха за себе си всеки път, когато разглеждах външен обект или съзерцавах вътрешен ментален образ. С течение на времето светещият ореол в главата ми се разширяваше все повече и повече в съответствие с измененията в съзнанието. Аз знаех, че сега възприемам вселената посредством далеч по-голяма ментална повърхност от когато и да било преди. Зоната на моето периферно съзнание несъмнено се увеличи – не можех да сгреша в това, което постоянно виждах пред себе си в течение на целия период на бодърстване.

Явлението беше толкова странно и необичайно, че сметнах за безполезно да търся описание на нещо подобно, даже ако тази необикновена трансформация е станала благодарение на активирането на Кундалини, а не е била предизвикана от уникална болест. Осъзнавайки колко безполезно е да се разкрива на другите истината за това, което става с мен, аз пазех тайната даже от най-близките си хора. Доколкото моето физическо състояние не ми причиняваше никакви безпокойства, с времето престанах да се тревожа по този повод.

Както вече споменах в първите глави, в началните етапи на това преживяване възприемах света с умствения си взор, буквално през мъгла, или по-точно, струваше ми се, че всички предмети са отделени от мен с пелена от фин прах. Това не беше оптически дефект (зрението ми беше толкова добро, колкото и преди) и ми се струваше, че облакът обгръща не сетивата ми, а органа на разбиране. Слой прах лежеше на самото огледало на съзнанието, отразяващо света. Изглеждаше сякаш обектите се възприемат през слой белезникав прах, все едно бяха посипани с настърган тебешир, който не променяше нито контурите им, нито цвета им. Пелената висеше между мен и небето, листата на дърветата, зелената трева, мостовете, лицата на хората, придавайки на цялата картина някакъв белезникав, тебеширен оттенък. Струваше ми се, че центърът на съзнанието, интерпретиращ чувствените впечатления, се намираше в бяла среда и имаше нужда от почистване и настройване, за да възстанови пълната си прозрачност.

Както и в случая с увеличаването на визуалното възприятие, аз не можех да намеря удовлетворително обяснение на тази белезникавост на възприеманите от мен обекти. Нито времето на денонощието, нито промяната на времето или мястото оказваха някакво въздействие на тази особеност на възприятието. Тя беше очевидна и при слънчева светлина, и при светлината на лампата; както в полумрак, така и в ясната светлина на утрото. Безусловно, това е вътрешна промяна и затова не е подвластна на външните фактори.

Недоумявайки случващото се с мен и пазейки както преди мълчание, аз продължавах да изпълнявам своите задължения в Джаму, както останалите си колеги. Единственото правдоподобно обяснение за изменението на моите когнитивни способности се състоеше в това, че жизненият принцип на организма ми сега действаше посредством променена среда. Всичко това доведе до промяна на характера на нервните импулси, регулиращи функциите на органите, а също повлия и на възприятието и интерпретацията на образите. Всичко, което се случи и продължаваше да се случва, беше толкова безпрецедентно и невероятно, че предпочитах да мисля за него като за аномалия, а не като за естествено развитие, управлявано от законите на природата.

Дните, изпълнени с вътрешен дискомфорт и съмнения, продължаваха да текат, докато в един прекрасен ден по пътя към службата не погледнах фасадата на Двореца Раджгарх, в който се помещаваше местното правителство. Отначало просто хвърлих мимолетен поглед на горните етажи и покрива, но веднага замръзнах на място, без да имам сила да откъсна очи от удивителното зрелище. Пред мен се откриваше неземна картина – с нищо незабележителната фасада на старинния дворец, известна ми така добре, и куполът над нея сега бяха озарени от сребриста светлина. Играта на светлосенките беше толкова красива, че нямам думи, за да предам поне частично тази прелест. Замаян, аз се огледах наоколо и бях очарован от сребристото сияние, преобразяващо всичко наоколо. Безусловно това беше нова фаза на моята трансформация: сиянието, озаряващо всичко наоколо, беше проекция на моето вътрешно светене.