публикувано 06.12.2012 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Действителност от първи и от втори порядък

(Започвам серия от публикации за автентичното общуване като израз на най-високите нива на психично здраве – през представяне на приноса на системната психотерапия към разбирането на човешкото общуване. Тази е втората… първата засега отлежава…:)

Системният подход в психотерапията не само че разглежда поведението на нарочения за болен индивид като израз на неговите опити да се нагоди към една не много здравословна семейна система, но и оспорва общоприетия критерий за нагаждане към действителността като индикатор за душевно здраве или болест.

„Става дума за привидно разбиращо се от само себе си допускане, че съществува действителна, т.е. обективна и независима от човека действителност, с която нормалните хора са по-наясно отколкото т.нар. психично болни. Идеята за такава действителност поне от времето на Кант е философски неиздържана. Научно тя също не е издържана, откакто се е наложил възгледа, че задачата на науката не може да бъде намирането на окончателни истини… доколкото ми е известно, това допускане за „действителната действителност“ се е запазило само в психиатрията.“

Пол Вацлавик, „Плитката на Мюнхаузен или психотерапия или действителност“

За да не отидат съвсем в дебрите на относителността и релативизма, системните психотерапети все пак правят едно уточнение, а именно че съществува действителност от първи и действителност от втори порядък. Че действителността от първи порядък обхваща света на физическите факти и техните свойства – цвят, форма, тежест, повърхност … И че действителността от втори порядък обхваща смисъла, значението и стойността, които придаваме на тези обекти. В тази действителност няма обективни критерии, защото тя е резултат от много сложни комуникационни процеси, които не са нищо друго освен консенсуса на мнозинството от хората. Но това че мнозинството се е споразумяло, че те са такива, не означава, че те са действителна действителност. Те са социален конструкт в резултат на доминиращия за този момент консенсус на мнозинството и ако времето и обществените нагласи се променят междувременно, този консенсус, който възприемаме като обективна действителност, също се променя.

„Ние сме родени вътре в тази действителност и наивно приемаме, че тя е действителната действителност, докато срещата с друга култура например, ни откъсне от това предположение“. Пол Вацлавик

Примерът, който Пол Вацлавик дава, е с хомосексуалната любов между мъжете, която в древна Гърция е била възприемана като форма на най-висша любов. В момента обаче не е така. Социалният консенсус за любовта се е променил и дори обърнал в противоположна посока. Но за древните Гърци това е била действителността. Човешката история изобилства с примери, в които социално приемливото за едно общество или група от хора не е приемливо за друго общество или група от хора. Примери, в които става ясно, че няма такова нещо като действителна действителност, когато се говори за социални или за психични факти, а има само мисловни конструкти, които в по-голяма или по-малка степен помагат на хората да взаимодействат помежду си.

Подобни абстрактни разсъждения за това има ли действителна действителност и дали нагаждането към нея е критерий за психично здраве имат съвсем реални практически последствия в живота ни. Като например това човек да се „излекува“ или да реши проблемите си.

„В края на успешно краткотрайно лечение една пациентка – млада жена, описва основната промяна в конфликтните взаимоотношения с майка й със следните думи: „Така, както аз виждах нещата, имаше проблем; сега виждам нещата по друг начин и няма проблем“… Положението като такова не се е променило, но се е променило приписването на смисъл и значение на даденостите на взаимоотношенията с майката.“

Пол Вацлавик, същата книга

Именно приписването на смисъл и значение са тухличките, от които конструираме нашата действителност от втори порядък. Те са нашето Лего, с което изграждаме своя свят и живеем в него. Това е нещо, което не можем да избегнем. То е израз на нашата творческа сила и вътрешна неповторимост. Важното в случая е да отчитаме неговата субективна природа и всичко, което следва от това отчитане. Когато това се случи, то не просто е израз на зрялост – то е източник на толерантност, мъдрост и отвореност към нови гледни точки, които ни помагат не само да се напасваме към външния свят, но и да го развиваме.

“ Ние винаги се чувстваме в съзвучие с живота, съдбата и т.н. докато конструираната от нас действителност от втори порядък „пасва“, т.е. не се сблъскваме болезнено с нея. Докато имаме това чувство, ние сме в състояние да се справяме с големи трудности. Ако това чувство на „пасването“ липсва, ние изпадаме в съмнения, страх, психоза или мислим за самоубийство. Заблудата, в която всички ние сме затънали, е допускането, че съществува в известна степен подходяща конструкция на действителността, която дава сигурност, че светът е „действително“ такъв и че по този начин може да се постигне окончателна яснота, определеност и сигурност. Възможните последици от това заблуждение са много сериозни. Те ни подвеждат да обявяваме всички други конструкции за действителността за погрешни и правят невъзможно да вземаме под внимание алтернативните действителности, когато представата ни за света стане анахронична и започне да „пасва“ все по-малко.“ Пол Вацлавик, същата книга

Сещам се за една превъзходна презентация в ТЕД – Катрин Шулц: за грешките.  В нея основната теза е, че основното нещо, което се случва,  докато правим грешки, е чувството за убеденост в собствената си правота. Това е отличителната черта на повечето комуникативни грешки – тоталната убеденост, че правилният филм е нашият филм. Става ясно защо определението на Пол Вацлавик за това какво е човешката зрялост се основава на способността да осъзнаваме ограниченията на собствената си гледна точка и да понасяме фрустрацията на нуждата ни от сигурност и яснота. Също така, ако познавате скалата за психичното здраве, става ясно, че подобно нещо е възможно едва след като човек вече е придобил някаква вътрешна сигурност и яснота, която да му позволи да понесе несигурността и относителността на гледните точки, които идват с по-високите степени на психично здраве.

Пишейки това се опитвам да си представя колко ли архаична би изглеждала тази идея на системната психотерапия след сто години. Това, което в момента е израз на едно от най-прогресивните течения в психотерапията – системната психотерапия, в бъдещето ще бъде заместено от други подходи. Каквито и да са те обаче, едно е сигурно – този вид мислене, би ги приветствал. Защото според него критерият за психично здраве не е адаптацията към доминиращия социален консенсус, а в отвореността към обратни връзки от външната среда, които ни помагат да се променяме, развиваме и обогатяваме. Да си отворен, непредубеден и осъзнат за това, че твоят филм не е нито единственият, нито най-правилният, е критерий за психично здраве.

Силата на системната психотерапия е в това, че ни помага по-лесно да дефинираме за себе си този вид действителност от втори порядък, който най-добре напасва на вътрешната ни реалност. Системните психотерапевти са разбрали, че казаното от Епиктет –  „Това, което ни тревожи не са самите неща, а мнението, което имаме за тези неща“, е лостът, с който Архимед може да обърне Земята и същото, което помага на Мюнхаузен да излезе от блатото, дърпайки се за плитката на косата си. Да успеем да погледнем по нов начин на външния свят и на себе си, е творческа сила, която носи решения.

 

Който страда душевно, не страда от „действителната действителност“, а от своята картина за действителността. Тази картина за него обаче е действителността и неговият е истинският смисъл на живота… Страдащите са уловени в своята собствена картина за света. Те играят това, което в комуникационните изследвания наричаме „игри без край“… Независимо как – спонтанно или чрез терапия – ако на страдащия му се отдаде да напусне привидно всеобхватните рамки на своята действителност, то това е последица от забележителен и труден за описване шок извън тези рамки, едно самоиздърпване нагоре, което по нищо не отстъпва на приключението на барон фон Мюнхаузен.“   Пол Вацлавик, същата книга

Ако в момента тази публикация достига до вас, запитайте се доколко сте твърди в своята убеденост, че това което си мислите за другите, е правилното за тях. И, ако се свържете с усещането за релативизма на гледните точки, за крехката тъкан на това, което възприемаме като действителна действителност, вероятно в същия този момент ще усетите и съпътстващото отваряне – към гледните точки на другите, към техните истории, към техните „филми“. И как това не само ви носи удоволствието да опознавате и участвате в един свят, толкова богат и различен от вас самите, но и нарасналата толерантност към чуждото различие…

Това е сила – силата на автентичното общуване, която се характеризира с максимална отвореност към външните гледни точки, съпроводена със здраво чувство на свързаност със себе си и доверие на собствените си сетива, чувства, възприятия и ценности.

Камелия