публикувано 14.11.2011 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Две истини

„Депресията е истината на тялото, точно както смислеността е истината на духа. Едното не изключва другото. Изглежда сякаш животът, подобно на Янус, има две лица.“ Лиз Грийн

За мен беше много провокиращо да прочета тази мисъл от Лиз Грийн – любимата ми авторка на книги по психологическа астрология. За мен търсенето на смисъл, истината на духа е основната истина… единствената истина. Затова, например, логотерапията на Виктор Франкъл, според който намирането на смисъл в живота ни е толкова важно, че ако не го открием, можем да се разболеем, е толкова естествено разбираема за мен. Защото знам, че именно намирането на смисъл ми е помагало не само да се справям с трудните ситуации в живота си, но и това да не става за сметка на омекотяването в сърцето. И ето сега, идва тази мисъл, според която търсенето и намирането на смисъл не е цялата истина.

„В духовните вярвания и дисциплини има истина. Не твърдя, че няма. Но в депресията също има истина. Подозирам, че трябва да възприемем и двете истини. В противен случай депресията е винаги плашеща – независимо дали е нашата собствена или чужда. Има истина в схващането, че животът е безсмислен и в крайна сметка всичко е тленно; факт е, че един ден всички ще умрем и досега никой не е успял да демонстрира по какъвто и да било прагматичен начин съществуването на духа след смъртта. До известна степен е вярно и това, че ние в края на краищата сме сами, затворени в отделното си тяло и психика; и преживяването на универсално единение е субективно състояние, може би дори субективна илюзия, а не физическа действителност. По подобен начин безсмъртието е субективно преживяване, а не емпиричен факт.“ Лиз Грийн

За хората, които са чели последната публикация в сайта с цитат от Ошо – за „Самотата, самотността и още нещо много важно…“ ще е лесно да намерят връзката между тези двете послания. Според Ошо, дори вярата в Бога е средство за бягство от реалностите на нашия опит – че сме самотни, че всъщност, освен нуждата си от Него, ние нямаме лични емпирични доказателства за Неговото съществуване. А, когато вярата в Бог я няма, за да ни утешава, остава другата истина – истината за тялото… И това е истина, която може да ни депресира, защото ни среща със собствената ограниченост, крайност и тленност. В тялото ни има много преходност – както в удоволствията и насладите, които то ни носи, така и в неговата уязвимост, крехкост… Именно в тялото се намира човешкото в нас, там се пораждат желанията и страховете, болките и страданията. Изглежда, че докато търсенето на смисъла ни разкрива истината за Бога, то осъзнаването на връзката с тялото ни разкрива истината за това да си човек.

По повод публикацията „Между крайностите – или как да си правилно депресиран“ в сайта имаше въпрос от Емилия за това какво следва след като преминем от люшкането между крайностите и успеем да се установим в депресивната позиция. Тогава не обещах да дам отговор, но сега го правя. Доколкото знам, в теорията на Мелани Клайн, откъдето идва понятието за „депресивната позиция“ като по-напреднал етап от нашето психично развитие, след него няма следващ етап, защото именно достигането до депресивната позиция е целта на психотерапевтичната работа. Именно тя е израз на психично здраве. Ще уточня отново, че не става въпрос за клиничната диагноза на депресията, а за базисна нагласа към живота, затова и Лиз Грийн говори за нея като за това как да си правилно депресиран.А това ми напомня за едно друго твърдение, което идва също от психоанализата, при това от нейния създател – Зигмунд Фройд, според който най-многото, което можем да постигнем, е да станем нормални невротици, тъй като вечният конфликт между подсъзнателните сили и силите на съзнателната нагласа (и натиска на обществото) няма как да бъде решен по един дълбоко удовлетворителен начин. Е, явно, че това е нормално за психоанализата – един клиничен модел на лечение на психиката, който се занимава повече с „истината на тялото“, отколкото с „истината за Духа“ (за разлика от Юнгианската аналитична психология или хуманистично ориентираните психотерапии, например). И поради това – доста критикуван от мен. Досега.

Защото нещо от думите на Лиз Грийн, ме жегна. Накара ме да се замисля и дори да си призная, че вероятно в моята нагласа е имало известна едностранчивост. Че в търсенето на истината на Духа може да има бягство от една друга истина –  тази, която носи преживяването на ограничение…  истината на тялото. Аз мога да не се съглася с Лиз Грийн, разбира се. Но разпознавам ценността на това, което тя казва – и тя е, че на Земята ние си учим уроците именно чрез тялото и да не сме отворени към неговите истини означава да пропуснем да разберем какво означава да си човек. И това е особено важно за хората с духовни интереси – контакта за тях – освен с истината на духа, но и с истината на тялото, е пряк път към смирението и осъзнаването на ценността на „тук-и-сега“, на настоящия момент. Това определено на мен ми върши отлична работа. Но вероятно ще свърши работа и на тези хора, които намират в духовността средство за бягство от множество нерешени битови и чисто човешки проблеми. Или на други, при които стремежът към светлината е толкова силен, че започват да не виждат междувременно колко голяма е станала тяхната Сянка. За тях да виждат и „двете истини“, вероятно също е добро средство да не отиват в крайностите, а да стоят по средата.

Има и още нещо. Още един възможен отговор, още една истина – третата, която дава възможност да се мине отвъд тези двете. Тя вече  е представена в една друга публикация  – за разликите между  Западната психология и Източната духовност (от Ошо). В нея има още един възможен отговор на въпроса на Емилия какво следва след депресивната позиция – той се нарича просветление. Това е състоянието в което успеем да минем отвъд тези двете истини. Но докато сме в тях, най-добре да стоим по средата – а точно там е депресивната позиция. В тази позиция има искреност за това какво означава да си човек … и затова ми харесва.

Камелия