публикувано 22.05.2012 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Да си докоснат от смъртта

Наскоро се чух как отговарям на една клиентка, че съм „такава“, защото съм „докосната от смъртта“. И осъзнах, че този израз описва най-добре най-важното за мен.

Когато бях на седемнадесет години почина майка ми. Но още преди това да се случи, аз постоянно живеех в страх от смъртта, защото тя беше болна откакто се помня и правеше сърдечни кризи от които се страхувах, че ще умре пред очите ми. А майка ми е била болна още преди да се родя. Лекарите са й казали, че с нейното болно сърце дори е препоръчително да не ражда, но все пак тя се е решила на това да има дете. И ето, че съм се появила аз – в болница за сърдечно болни майки. Мога да си представя колко много страх съм поела още докато съм била в утробата на майка си. Страх, че раждането на нов живот може да доведе до отнемането на друг живот. Страх от смъртта, който за мен продължи и след това.

Сега си мисля, че това е най-големият подарък, който майка ми остави в наследство. Срещата със смъртта. Без нея нямаше да съм това, което съм в момента – докосната от смъртта. Защото докоснатите от смъртта хора имат дарбата да гледат на живота различно. Разбира се, ако са успели да се сприятелят със смъртта преди това.

Точно сприятеляването със смъртта е нещото, за което искам да ви разкажа. За мен то се случи като един дълъг път на завръщане към себе си и душевните си корени, на обръщане на погледа към най-важното в живота и освобождаване от вкопчването или зависимостта от преходните неща. Този път и сега продължава.

Започнах да вървя по него по-осъзнато около десетина години след смъртта на майка ми, когато един въпрос натрапливо проникна в съзнанието ми: Какъв е смисълът на живота, след като аз един ден ще умра? Ако всичко, което в момента е повод за емоционални драми, страх, болезнени амбиции и желание за постижения – ако всичко това един ден – когато дойде смъртта  – изчезне от живота ми, нали то губи своята стойност? Излиза, че толкова много съм се трепала, за да го постигна, а го губя ей-така?! Толкова емоционални драми – а накрая – нищо! Ако аз сега, например, се ядосвам, че мъжът ми се държи с мен по този начин, със сигурност не бих хабила тази емоционална енергия, ако знаех, че утре ще умра.

И същото важеше за всичко – за абсолютно всичко! За кариерата ми, за взаимоотношенията ми, за външния ми вид, за притежанията и постиженията ми – за всичките емоции, които те пораждаха. Когато не се получаваше така, както на мен ми се искаше, се сещах за смъртта и изведнъж то ставаше малко и жалко пред нейното лице. Всичко губеше стойност, във всичко виждах преходното, нещото, което може да ми бъде отнето. Като добавим и двете катастрофи, които преживях и които ми се разминаха само с потрошаване на колата, усещането за това, че смъртта не е някаква абстракция, която чака в края на живота ми, а нещо, което всекидневно, ежечасно, ежеминутно диша във врата ми, ставаше все по-отчетливо и по-отчетливо.

Най-добре мога да опиша това чувство с метафора. Метафората на човек, който протяга ръката си към нещо – човек, вещ, кариера, взаимоотношение … просто Нещо от този материален свят, и в момента, в който си доближи ръката до него, то се разпада на пепел пред очите му. Още преди ръката му до го е докоснала, то се разпада на прах – и вместо това ръката му сграбчва Нищото. Живеех в свят на сенки, в който всичко се разпадаше на прах пред очите ми, защото още в момента на възникване на желанието ми за нещо, виждах неговата преходност.

И това продължи с години. Основното чувство е на отчуждение от т.нар. нормален живот на хората, някаква откъснатост, която много прилича на депресия. Тогава и така го наричах – моята ендогенна депресия. Сега знам, че става дума за нещо друго. Но за това в друга публикация. Сега искам да кажа за докосването – от Смъртта.

Защото то дава много на хората, които си позволят да го обикнат. И защото хората, докоснати от смъртта, в повечето случаи пропускат да открият скритата в това благословия. Това се случва не винаги чрез преживяване на смърт на близък човек! Но задължително е като край на нещо – на връзка, цели, притежания, идеали и идентификации –  с други думи, чрез раздяла с неща, които човек цени най-много. Това е архитипът на Разрушителя в действие. Това са депресиите, паник-атаките, натрапливите мисли за болести и за смърт, както и страха от загуба на контрол.

Точно за този вид хора – които познават лично Разрушителя, е това споделяне. Защото сприятеляването със Смъртта не е нищо друго, освен пълноценното интегриране на енергията на този мощен архетип в живота ни и израстване чрез  уроците, които той носи. Да си докоснат от смъртта означава възможност да обърнеш погледа си към вечното. Да се освободиш от привързаността си към хора, идеи, вещи, постижения, идентификации. А на освободеното от тях място да усетиш едно ново пространство между себе си и външния свят – и чрез тази дистанция да престанеш да приемаш нещата лично, практикувайки своята свобода на избор. Защото именно това е най-важното, което докосването от Смъртта дава – свободата.

Срещата със Смъртта започва със страх, но завършва със свобода. Най-голямата възможна свобода. Свободата от самия себе си и материалните си идентификации и привързаности. Това не е възможно да се случи, ако не си докоснат от Смъртта. Няма как да стане по друг начин. Земетресението през изминалата нощ ни го напомни. То беше още един начин да усетим мощта на Разрушителя и да си зададем истински важните въпроси за нас и за живота ни.

Камелия

По същата тема можете да видите и публикацията  „За живота и смъртта“ – от Ошо.