публикувано 08.12.2010 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Да прекъснеш порочния кръг на вината

Това е продължение на предишната публикация – „Тази неистинност е вината“ и на поставеният въпрос накрая – как да излезем от порочния кръг на вината? Как практически изглежда това да сме искрени, когато чувството ни за вина ни казва едно, а вътрешното ни чувство и желание – точно обратното? Ето моят отговор в примери.

Ако вътрешната ви съвест ви казва: „Ако искаш да си добра майка, ти трябва да обръщаш внимание на децата си, да си търпелива и да не им повишаваш тон“, но в действителност, когато се връщате от работа сте толкова изцедени, че последното, което искате, е да си  играете с децата, да готвите и да се занимавате с домакинството, какво правите, за да сте искрени? Зарязвате всичко и отивате да си почивате? Това ли означава да не си лицемерен, да си искрен? Или е нещо друго?

Не мога да си представя, че искреността изисква от нас да зарежем децата си, когато сме уморени или да напуснем работата си, ако не ни харесва, макар, че семейството ни разчита на това. За мен искреността не е в това да избягаш от нещата в живота, които са неприятни. Тя е в това да останеш при тях, но да изоставиш този вътрешен глас, който постоянно те упреква, че не си достатъчно добра майка, защото си се развикала от умора и изтощение и вече нямаш сили да потискаш реакциите си, за да се правиш на търпелива. Тя е в това да останеш на досадната си работа, ако от това зависи оцеляването на семейството ти, но да пуснеш чувството на вина, което идва от мисли като „Ти си егоист и не много зрял, когато искаш някой да се грижи за теб, а ти да си стоиш в къщи и да работиш това, което ти доставя удоволствие“.  Защото искреността се основава на истината, а истината, която най-много избягваме да приемем, е, че сме несъвършени човешки същества. И най-голямото ни предизвикателство, за да се справим с изтощителното ни чувство за вина, е да признаем тази истина.

Това означава, че когато от умора и изтощение се държим далеч от идеала на на перфектната майка и се развикаме на невинните си дечица, да проявим малко милост към себе си и да не влошаваме и без това плачевното състояние на липса на енергия, като започнем да се упрекваме, че сме се развикали. Ние знаем, че трябва да сме търпеливи… и, ако имахме енергията, щяхме да го направим! Проблемът не е в липсата на знание или желание да го направим – проблемът е в ограничението на това да си човек и да нямаш неизчерпаем резервоар от енергия. Проблемът е, че не сме Бог и не сме идеални. И решението е, да разберем, че да изразиш Божественото в себе си, не означава да си идеален, а точно обратното – да проявяваш състрадание и любов към човешките несъвършенства – и първо към своите!

Започвам да разбирам все по-отчетливо, че хората тип  Pine, (ако използвам за по-кратко това име от Цветята на д-р Бах, за да опиша тази група хора, които постоянно се обвиняват, че не са направили нещо както трябва, а ако са го направили добре, си мислят, че е можело да е по-добре, и които се чувстват виновни и когато успяват и когато не успяват, и които страдат и заради собствените си грешки и заради грешките на другите…) та, започвам да разбирам, че значимият въпрос за хората Pine не е в това да се освободят от чувството си за вина. Значимия въпрос е как да се освободят от омразата си към човешките несъвършенства! И да ги погледнат със състрадание и любов. Защото една от най-любимите маски, зад които обича да се крие Егото ни, се нарича идеализъм. Тя има лицето на ангелче, но разбираме, че не е такова, защото вместо да ни обича такива каквито сме, ни критикува постоянно и е недоволна от нас. Доколкото знам, ангелите не са чак толкова недоволни и критикуващи крилати същества. Вместо това вътрешното ни Ангелче ни говори с гласа на взискателните ни родители и ни казва какво „Трябва да…“. Ами, ако се окаже, че „Не трябва да трябва“ ?!!!

Така аз разбирам да лекуваш чувството си на вина като си искрен – най-сетне да си признаеш, че и ти си човек, че и ти имаш право на грешки, че си несъвършен. Докато не се примирим със собствената си човешкост, чувството за вина ще изцежда жизнените ни сили и ще ни смалява все повече и повече. Така ще разберем накрая, че енергията в живота ни се изчерпва не от многото работа, не от неприятната работа, а от всичките тези „трябва“, които носим на раменете си… Затова, ако сте се разпознали в примерите по-горе, ето едно предложение – всеки път, когато усетите, че се чувствате виновни, си спомнете двете страни на вътрешния диалог, който ви изтощава: „Аз трябва да направя това …. Но истината е, че искам другото… „ и тогава направете избор. Вътрешния конфликт в дадения случай се решава не като изберете едното или другото, а като изберете третото – като направите  изборът да се приемете такива, каквито сте – прекрасни, мили, объркани, невротични, падащи и ставащи, съвършено несъвършени човешки същества. Това е много труден избор… ако не го знаех от личен опит, нямаше да пиша за всичко това. Но за мен, както и за вас  има надежда… Просто ако бъдем искрени…

Камелия