публикувано 21.01.2012 от Камелия Хаджийска в От мен
 
 

Да бъдеш обикновен

Да бъдеш надарен и необикновен, да не се страхуваш от своето величие – и да го проявяваш, изглежда, че е доста привлекателно нещо – защото именно това е нещото, което ние ценим и се стремим да го постигнем. Но е вярно и точно обратното – че е ценно да бъдеш и обикновен. И точно това е по-трудната за разбиране част от уравнението!

Картинката вляво е от една Ошо зен таро карта, където Ошо пише: „В един обикновен живот можеш да живееш необикновено – докато цепиш дърва, докато носиш вода от кладенеца, можеш да бъдеш в пълен покой със себе си.“ Според мен същото е и посланието на Берт Хелингер в неговата история за по-малкия Орфей, който „пеел на обикновените хора, забавлявайки ги на обикновени събития, където той самият се забавлявал… който имал обикновен занаят, оженил се за обикновена жена, имал нормални деца, и извършвал обикновени грехове от време на време.“ Но именно той, а не великият Орфей, е този, който живял щастливо и умрял на преклонна възраст, имайки много пълноценен живот.

Обикновеността е дар, който е трудно разпознаваем, и затова именно за него искам да пиша сега. Когато си обикновен, си релаксиран, няма нужда да се доказваш, да правиш нещо, което да покаже, че си по-специален, че си важен и необикновен. Обикновеността е състояние, в което приемаме живота по-лесно – такъв, какъвто е. Отпадат претенциите за специалност и каквото и да дойде по пътя ни, ние сме способни да се справим с него – не заради друго, а защото мерките на обикновения човек и на великия са различни. Това не означава, че размерите на бедите, които им се случват са различни. Не! Това означава, че обикновеният човек не е склонен да драматизира и се опитва да се справи със ситуацията според възможностите си. Необикновеният човек, обаче, от друга страна, на същото това събитие, реагира твърде силно – вероятно, защото силата на архетипите, на колективното несъзнавано, са взели превес в неговия живот и всичко, до което се докоснат, започва да изглежда твърде голямо и драматично.

Според мен, разликата между обикновения Орфей и великия Орфей е разликата между човешкото и архетипното. Човекът Орфей може наистина да е съществувал исторически по земите на днешна Тракия, но Орфей от по-горната история е героят от митовете, който слиза в подземното царство и разговаря с Хадес. Когато архетипното е взело превес в живота ни, ние започваме да се подчиняваме на сили, върху които нямаме контрол и мъката, която ни причиняват, може да изглежда непреодолима или твърде огромна. В такива случаи, единственото, което можем да направим, е да се смалим, да заемем човешките си размери, да се смирим. А това е огромен удар по Егото и съпротивата му може да бъде много яростна… или скрита – маскирана и подмолна.

В мита Орфей отказва да приеме смъртта на любимата си Евридика. Когато архетипът на  Разрушителят идва в живота му, той отказва да се подчини. Вместо това той отива в царството на мъртвите и използва дарбата си, за да убеди Хадес да промени закон, на който всички останали се подчиняват – но не и той. Ако си спомняте мита за Ерешкигал, там дори бащата на Ерешкигал – самия той бог, казва, че нищо не може да направи, за да промени това, което царицата на подземния свят – Ерешкигал, е отредила за своята сестра Инана – убивайки я и оставяйки я да виси безжизнена надолу с главата. Само дядото по майчина линия – Енки – успява да я спаси, при това не по друг начин, а като изпраща Оплаквачите – тези толкова  малки и невзрачни същества, които, първото нещо, което правят, е да почетат подземната царица. Помилването на Инана е акт на милост, който идва от Ерешкигал, която сама пита какъв дар да даде на съществата, които са почели нейната дума. Защото това е дарът на Разрушителят – той се нарича смирение и този урок е най-трудният за научаване, защото кой би искал да приеме своето безсилие и съпътстващото го чувство на празнота? !

Именно това, за мен, е основното послание в историята на Хелингер за Орфей Великият и Орфей По-малкият – че дарбата, без смирение и почитане на Божествения й произход, няма никаква духовна стойност. Ако не е балансирана със също толкова голяма доза вътрешна обикновеност – разбирай, човешкост, тя може да донесе на притежателя си слава и възхищение, но не и духовно пробуждане и развитие. Едно от най-любимите ми неща е Първото послание към коринтяните на апостол Павел (Химн на любовта), което тук ще цитирам в съкратен вариант:

Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що не звънти, или кимвал, що не дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм… Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето… Любовта никога не преминава; обаче пророчества ли са, ще се прекратят, езици ли са, ще престанат, знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме, но когато дойде съвършеното, тогава това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете отсъждах. Но когато станах мъж, прекратих детското…“

Любовта на Великия Орфей към Евридика изглежда велика, но тя е много различна от този вид любов, за която говори апостол Павел. Същото може да се каже и за изкуството на обичта, за което пише Ерих Фром, казвайки, че „човек не може да се радва на щастие в индивидуалната любов, без да обича съседа си, без действителна скромност, смелост, вяра и дисциплина.“  Именно с приемането на нашата човешкост, с разпознаването на дара на това да бъдем обикновени, идва  смирението, което, според мен,  е най-висшата форма на любов, защото ни свързва не само с един човек, а с цялото човечество:

„… само чрез своята слабост и неспособност ние сме свързани с несъзнаваното, с нисшия свят на инстинктите и с околните. Нашите добродетели ни правят независими. В това състояние не се нуждаем от никого – тук ние сме господари, но в своята непълноценност ние сме свързани с човечеството, както и със света на инстинктите си… Моята максима е: за Бога, не бъдете съвършени, но се опитвайте с всички средства да бъдете пълноценни – каквото и да би означавало това във всеки конкретен случай.“               К.Г.Юнг

Едно от най-интересните открития за мен по отношение на начините, по които ние решаваме своите проблеми е, че често пъти това се случва едва, когато сме готови да приемем своята обикновеност. Докато сме обхванати от мощните сили на колективното несъзнавано, ние не можем да се справим с трудности в живота ни, с които обикновените хора се справят с лекота. Например, ако сме обхванати от перфекционизъм, който е по-голям от този на обикновения човек, ние несъмнено ще изпитваме невероятни страхове от провал и вътрешна непълноценност. Те ще ни парализират и няма да можем да направим нищо в крайна сметка. Но, ако този перфекционизъм е с „човешки размери“, ние много по-леко бихме действали, допускайки неизбежните грешки, учейки се от тях, но правейки не дотам съвършени, но съвсем реални неща. Ако сте чели публикацията ми за „От вътрешната страна на асцендента“ може би ще направите връзка между написаното тук и там  – за излизането от външната страна на асцендента като израз на Его, което се опитва да се идентифицира с колективното несъзнавано и в резултат проявява негативните страни на знака, в който се намира. Посланието там е съвсем същото, макар и изразено с един по-различен език, и то е – добре е да бъдем хора, които си имат нормално здраво его, което не посяга за повече, отколкото му е необходимо, и тогава ще можем да изразим най-доброто от себе си.

Мога още много да пиша по тази тема – имам предостатъчно опит – не само професионален, но и личен:), по отношение на приемането на собствената си обикновеност. Но ще спра до тук, надявайки се, че е станало ясно, че обикновеността става дар, когато започнем да гледаме на нея не като посредственост, а като израз на нашата човешкост и ограниченост. Обикновеността за мен е тест за научен урок по смирение и духовно съзряване – и израз на способността да обичаш по-пълноценно. Вероятно едва тогава отново ни се дава шанс да се свържем с нашата необикновеност, но по един коренно различен начин, отколкото този, за който знаем от мита за Орфей.

Хората, на които се възхищавам, се отличават с изключителна скромност и смирение. Такъв, например, е бил К.Г.Юнг (виж публикацията за Лицето на Бога). Такъв е и Берт Хелингер – единственият, който познава По-малкия Орфей:). Той не само е създателят на уникален метод за работа с травмите в семейната история, но и е бил ясновидец, който е имал достъп до знание, което „обикновените“ хора нямат. Но именно той е терапевтът, от който най-много съм се учила на смирение в работата си:

„Терапевта трябва да уважава свободата на клиента да напусне без да бъде променен. Това е въпрос на притежаване на базисно уважение към индивидуалната свобода – включвайки свободата да се провалиш и свободата да стоиш на едно място…“ Б. Хелингер

Тази публикация стана май малко дълга – но за мен е твърде къса, за да изрази колко много ми е дала срещата с По-малкия Орфей. Сега мога да кажа, че и аз го познавам…

Камелия

Сродни публикации: По-малкият Орфей