публикувано 10.03.2015 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Гопи Гришна

Гопи Гришна

От книгата на Гопи Кришна: „Кундалини – еволюционната енергия в човека“

Превод от руски: Петя Стоянова


По обяд, след като изпратих моята спътница, се върнах вкъщи. В тази приятна вечер през целия обратен път се намирах в приятен покой, за което способстваха самотата и пътят, по който рядко ми се налагаше да минавам. Намирах се под силното впечатление от загадъчното видение и от този внезапен скок, който умът ми направи в ново направление. Колкото по-настойчиво анализирах случилото се, толкова повече ме поразяваше дълбокото значение, съвършенството на формата и привлекателността на езика във видените от мен редове. Несъмнено, тези думи не биха могли да са породени от моя ум.

Аз се върнах у дома и започнах да обядвам, потънал изцяло в мислите си. Отначало се хранех чисто механически, забравяйки за всичко, което ме заобикаля, дори и за храната пред себе си, неспособен да изляза от дълбокото потапяне в това, което с случи с мен. Остана само една тънка връзка с обкръжаващия ме свят – като при сомнамбул, който инстинктивно избягва сблъсъка с обектите, но не осъзнаващ какво се случва. Приблизително по средата на обяда, все още оставайки така наполовина потопен в транс, изведнъж отбелязах удивително явление, ставащо вътре в мен и заставящо ме да се вцепеня от изумление и страх.
Седейки на удобния стол и без всякакви усилия от моя страна, започнах постепенно да потъвам в състояние на възбуда и разширяване на границите си, подобно на това, което изпитах в началото, през декември 1937 година. Но сега вместо ревящия звук чувах нещо подобно на мелодично, очарователно жужене на пчели, а вместо усещането, че ме заобикаля огън, ми се струваше, че всичко наоколо е пронизано от сребриста светлина.

Най-поразителното в това преживяване беше внезапното осъзнаване, че макар и все така свързан с тялото и околната среда, моето „аз” изведнъж се разшири до гигантски размери и се оказа свързано пряко с цялата съзнателна вселена, която по неизразим начин присъстваше навсякъде. Тялото ми, столът, на който седях, стаята с нейните четири стени, всичко, което се намираше зад тези стени, земята и небето – всичко това беше само призрачен мираж на фона на всепроникващия океан на чистото битие. Ако се опитам да опиша най-съществения му аспект, то този океан изглеждаше едновременно безграничен и простиращ се във всички посоки и в същото време беше не повече от малка точка. От тази точка се излъчваше всичко съществуващо, в това число и аз, и моето тяло.

Струваше ми се, че всичко това беше отражение, огромно колкото целия космос, но се създаваше от излъчваната от точката светлина. Целият огромен свят зависеше от лъчите, излизащи от този точка. Безбрежният океан от съзнание, в който сега се разтварях, се оказа едновременно и голям, и безкрайно малък. Голям затова, защото на неговите вълни плаваше цялото мироздание, а малък затова, защото той беше онова „нищо”, което съдържа в себе си всичко.

Това беше поразително преживяване, което не мога да сравня с нищо – то беше отвъд пределите на всичко, което принадлежи на този свят, което се възприема със сетивата и се осъзнава с ума. Усещах в себе си присъствие на мощно концентрирано съзнание – този изпълнен с величие образ на космоса, който ми се представи не само в своето великолепие и грандиозност, но и с цялата своя същност и реалност.
Светът на материалните явления, намиращ се в непрекъснато движение, постоянна промяна и разтваряне, започна да ми се струва като фантом, извънредно фин и бързо топящ се слой пяна на повърхността на люлеещия вълните си океан на живота; фина и прозрачна завеса от мъгла, скриваща безкрайно голямото слънце на съзнанието, представляващо обратната страна на взаимоотношенията между света и ограниченото човешко съзнание.

Така космосът, който до неотдавна беше всемогъщ, се оказа само призрачни преминаващи форми, а точката на съзнанието, която преди беше затворена в тялото ми, нарасна до размера на огромна вселена, предизвикваща трепет с величествената си вездесъщност, на фона на която материалният свят беше само мимолетно илюзорно видение.

Някъде след около половин час, изцяло забравил за времето и поразен до самата сърцевина на съществото ми от величието и великолепието на видението, излязох от това наполовина трансово състояние, сравнимо по интензивност на преживяването с цял един изживян живот. В този период вероятно вследствие на промените в състоянието на тялото и ума ми, предизвикани от външни и вътрешни дразнители, имаше моменти на повече или по-малко дълбоко проникновение, различаващи се не по времето на възникването им, а по състоянието на вглъбеност. В миговете на най-дълбоко проникновение всемогъщото, всезнаещо, изпълнено с блаженство и в същото време абсолютно неподвижно и неосезаемо съзнание беше толкова безформено, че тази вътрешна граница, която разделяше материалния свят от безкрайната, осъзнаваща всичко Реалност, престана да съществува и тези две сфери се сляха в едно – великият океан беше погълнат от капката, огромната вселена се вмести в песъчинката, а цялото творение, познаващият и познаваемото, наблюдателят и наблюдаваното, се превърнаха в безмерна пустота, която нито можем да си представим с помощта на ума, нито да опишем с думи.

Преди да изляза напълно от това състояние и преди великолепието, в която плувах, напълно да угасне, аз видях изплуващи в ума ми светещи редове не същите стихове, които вече видях днес, когато минавахме по моста Тави. Редовете следваха един след друг, като че ли попадаха в съзнанието ми от някакъв друг източник на знание вътре в мен. Те започваха от ярко светещата сърцевина на моето същество, възниквайки внезапно във вид на завършени строфи, подобни на падащи снежинки, които от крехки точици ставаха отчетливо видими, имащи правилна форма на кристали, плаващи пред очите ми и изчезващи така бързо, че не успяваха даже да оставят следа в паметта ми. Стиховете възникваха пред мен в завършен вид, написани по всички правила на езика и римите, сякаш ги раждаше всепроникващият вселенски разум, за да се явят пред вътрешния ми поглед.

Когато станах от стола и отидох в стаята си, все още бях в приповдигнато настроение. Преди всичко реших да запиша стиховете, или поне това, което запомних. Това обаче се оказа не толкова лесна работа, защото изведнъж разбрах, че за кратко време забравих не само реда на строфите, но и самите думи. Наложи ми се да загубя повече от два часа, за да си ги спомня.

В този ден легнах да спя във възторжено и радостно настроение. След дълги години страдания накрая съзрях блясъка на нещо висше и божествената благодат ме докосна, потвърждавайки по поразителен начин учението за Кундалини. Не можех да повярвам на своя успех – всичко беше толкова поразително… Обаче, когато погледнах навътре в себе си, за да разбера какво именно съм извършил, че да заслужа това, почувствах дълбоко смирение. Доколкото водех живот на обикновен човек и не съм направил нищо особено, достойно за награда, не можех да повярвам, че тази чест ми беше оказана за някакви мои специални постижения; не успях да постигна и пълен контрол над желанията си. Спомняйки си всички заслужаващи внимание събития през последните дванадесет години и разглеждайки ги от гледна точка на последните събития, забелязах, че всичко, което ми се струваше непонятно, изведнъж придоби за мен ново значение. Изпълнен с безкрайна радост, която ме обхвана в момента на откровение, забравих напълно за онези ужасни страдания, през които преминах, а също за изнурителната тревога и безпокойство, които ме съпровождаха през това време. Аз изпих докрай чашата на страданието, за да мога сега да се окажа пред сияещ, никога непресъхващ извор на радост и покой, намиращ се вътре в мен и очакващ благоприятна възможност да прояви себе си и да ми подари в един миг по-дълбоко откровение за природата на нещата, отколкото може да направи това цял живот ученичество.

Мислейки за всичко това, накрая заспах, потапяйки се отново в тази изпълнена със светлина сфера, в която пътешествах всяка нощ. Когато се събудих на сутринта, първото, което си спомних, бе трансцедентното преживяване, което се случи предишната вечер. Даже мимолетният спомен за докосването на свръхсъзнанието отново ме пренесе в онази безкрайност, която превъзхождаше всичко, с което се срещаме във физическия свят. Отчитайки огромните мащаби на видението, няма нищо чудно, че древните индийски пророци настойчиво са повтаряли, че материалният свят е само сянка, непостоянно илюзорно явление на фона на вечното трансцендентно слънце.

В продължение на следващите две седмици всеки ден пишех по няколко стихотворения на кашмирски език, които разкриваха различни плоскости на преживяното от мен, някои от които имаха апокалиптичен характер. Стиховете възникваха сами по всяко време на деня и нощта; обикновено това се предшестваше от спирането на обичайния поток от мисли. Това спиране на умствената активност доста бързо се сменяше със състояние на дълбока вглъбеност, сякаш се потапях в собствените си дълбини, за да уловя там вибрациите на някакви послания, облечени в поетична форма. Отначало стиховете възникваха пред мен във фина форма, подобно на невидимо семе, а после преминаваха пред мисления ми взор като напълно оформени редове, сменящи се бързо, докато цялото стихотворение се оказваше завършено, след което в мен възникваше желание да изляза от транса и да се завърна към нормално състояние.

През тези две седмици още веднъж имах такова трансцендентно преживяване, идентично почти във всичко с първото. Седях на стола, препрочитайки фрагмента, написан от мен в началото, когато, подчинявайки се на неведом порив, се облегнах на облегалката на стола и затворих очи, отпускайки се и очаквайки резултатите. В този миг почувствах, че се разширявам във всички посоки, забравяйки за обкръжението и потапяйки се в безбрежното море от ярко сияние, изпълнено с приятни мелодични звуци, които не приличат на нито една симфония, която може да се чуе на земята. Увлечен от този звук, скоро почувствах, че повече не съм свързан с материалния свят и се оказах в неописуема пустота – удивително състояние, изцяло лишено от пространствени или времеви характеристики. Половин час по-късно се върнах в нормално състояние и след няколко мига видях пред себе си прекрасно стихотворение, породено от това необикновено преживяване, през което преминах току-що.

Минаха две седмици и езикът на стиховете неочаквано се промени. Те започнаха да възникват пред мен вече не на кашмирски, а на английски. Моите доста слаби познания в английската поезия се ограничаваха с няколко стихотворения, които четях по време на обучението ми в училище и колежа. Тъй като не съм любител на поезията, никога не я четях и не знаех нищо за ритъма и римите, характерни за английската поезия, и не можех да кажа нищо за степента на съвършенство на моите стихове.

След няколко дни ми се явиха стихове вече не на английски, а на урду. Доколкото поради характера на своята работа знаех този език, за мен не беше трудно да запиша стиховете, макар в тях все още да имаше интервали, които успях да запълня едва след няколко месеца. Няколко дни след стиховете на урду в ума ми възникнаха стихове на панджаби. Макар и да не съм прочел нито една книга на панджаби, аз знаех този език благодарение на общуването си с приятели, които придобих, когато живях няколко години в Лахор, обучавайки се в училище и колежа. Моето учудване обаче нямаше граници, когато след няколко дни видях стихове на персийски, който изобщо не познавах. Затаил дъх, аз чаках, и ето накрая пред вътрешния ми поглед се появи цяло стихотворение на персийски език. Доколкото в кашмирския език има много персийски думи, не ми беше трудно да разбера тези от тях, които се употребяваха и в родния ми език. След много усилия накрая успях да запиша всички строфи, но в тях имаше много грешки и пропуски, които не можах да запълня дълго време след това.

Опитът да запиша няколко кратки поеми на персийски изискваше от мен такива усилия, че след няколко дни реших да се откажа от тази непосилна задача. От всичко това се чувствах напълно изтощен и забелязах нездравословно въздействие, струва ми се, от продължителните занимания, които обикновено предшестваха съня. Затова реших да дам на себе си възможност напълно да си почина за една седмица.

След тази малка почивка, чувствайки, че здравето ми се е подобрило, не сметнах за необходимо да се противопоставям на желанието да записвам стиховете и се поддавах на вдъхновението всеки път, когато идваше. Веднъж, подчинявайки се на своето желание да се отпусна и да се подготвя за възприемане на стиховете, се вглъбих в себе си твърде дълбоко, за да усетя тази фина еманация, излъчвана от вътрешния източник на съзнание. Изведнъж почувствах вълнение и страх, пронизващи всяка моя клетка, когато пред мен съвсем неочаквано се появиха редове на немски език . Идвайки на себе си, изпитах силно съмнение, че ще успея да се справя с тази задача – аз никога не бях изучавал немски език, не съм дори и виждал книга на този език и в мое присъствие никой не е говорил на него. И въпреки това реших да запиша малко стихче, просто за да опровергая истината, изглеждаща от векове непоклатима, съгласно която, за да пишеш на някакъв език трябва да го знаеш.

След стиховете на немски последваха строфи на френски, италиански, санскрит, арабски. Единственото, което ми оставаше е да предположа, че по волята на случайността съм влязъл в контакт с източника на всеобщо знание и затова мога да пиша стихове на повечето езици, които се говорят по света. Чувствах как през мен преминават вълни на съзнателна енергия, подобно на електрически ток, носещи това знание, до което никога на бих могъл да имам достъп поради ограничените възможности на моя мозък.

Не ми стигаха думи, когато се опитвах да опиша преживяванията, които бяха най-възвишената и вдъхновяваща част от моето битие. Във всички тези случаи започвах да усещам в себе си присъствие на някакъв наблюдател, или по-точно – на моята собствена светлоносна същност, която (отхвърляйки всички представи за границите на тялото) свободно плаваше по вълните на яркото море на съзнанието, всяка от които съдържаше в себе си безкрайна вселена от значения и смисъл, включваща и цялото настояще, и цялото минало, и цялото бъдеще, пораждаща всички науки, философии и изкуства, които изобщо е имало на земята, както и тези, които предстои да се появят в бъдеще. Всичко това беше концентрирано в точка, съществуваща едновременно и тук, и навсякъде, сега и винаги – безформен, безбрежен океан от мъдрост, от който знанието капка по капка попада в човешкия мозък.

Всеки път, когато попадах в тази свръхсетивна реалност, ме преизпълваше толкова силно чувство на тайнственост и изумление, че всичко останало в този свят, всички събития на човешката история, всички мечти и желания, всички събития от моя живот и даже самият факт на моето съществуване и това на живота и смъртта, изглеждаха тривиални пред неописуемото великолепие, непостижима тайнственост и величие на океана на живота, в който понякога ми се удаваше да достигна брега.