публикувано 25.01.2015 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

ВРЪЩАНЕ НАЗАД

ГЛАВА ВТОРА – Ел Колли, „Белязана от Духа“

Началата никога не са били лесни за мен. Била съм извлечена на бял свят с форцепси, след три дълги дни, в които майка ми се е борила да ме дари с живот. По-късно й казват, че е цяло чудо да оцелеем и двете. Като малка бях много креативно, здраво, чувствително и изключително активно дете. Това, че съм с няколко години по-голяма от брат ми и сестра ми, отрано ме постави в ролята на подкрепящ ментор, която продължи да характеризира живота ми и впоследствие. Обичах да изработвам различни неща по мой дизайн. Спомням си, че докато бяхме малки, се преобличах като дядо Коледа, а докато брат ми и сестра ми спяха на обяд, се захващах с изработка на различни кукли от щипки за пране или коли играчки, направени от картонени кутии. И въпреки че тези малки изненади бяха доста примитивни – брат ми и сестра ми винаги се радваха на нещата, които бях изработила за тях.

Харесваше ми да си играя с други деца, но също толкова обичах да имам време за себе си. Най-любимото ми убежище по това време беше гората, с която трябваше да се разделя, заради непрекъснатото местене от място на място. Работата на баща ми, като търговски представител, изискваше непрестанно пътуване. Като всяко дете, което расте „без корени” единствената непроменлива величина в живота ми беше загубата. Родителите ми – обикновени трудови хора, се гордееха с мен от похвалите на учители и съседи за моята интелигентност и емоционална зрялост. За мен въпросната „емоционална зрялост” беше най-вече резултат от умението да се адаптираш към правилата на възрастните и да отговаряш на техните очаквания. До юношеските си години лесно създавах приятелства. За разлика от общуването с по-малки деца, тийнейджърите вече не бяха така толерантни към статуса ми на „ново момиче”. Въпреки бунтовните пориви на младостта, моите връстници развиваха нещо като умствена атеросклероза, базирана на повърхностни и закостенели социални ценности. Типичната класова система, която награждава с привилегии и цени богатството и физическото съвършенство, ми се струваше злонамерена и разделяща. Поради същата причина ненавиждах, когато учителите искаха от нас да се групираме по двойки в часовете по физическо или за упражненията по правопис. И дори да ме избираха отрано за съотборник, аз страдах за онези деца, които изживяваха унижението да бъдеш един от последните избрани. (Вкъщи, когато със съседските деца трябваше да се разделим на отбори, предлагах алтернативна система на групиране, като най-малките и слаби участници слагахме в отбор с най-силните, за да не преживява никой усещането на това да бъдеш „отхвърлен”.)

Бях разочарована, когато открих, че тази жестока йерархична система надделява през времето и версията на историята, която преподаваха в училище, и дори съществува в почти всяка социална група в природата, с изключение на пчелите и мравките. Едва когато бях към 40-годишна открих информация за равнопоставени общности, базирани на солидарност и съучастие, в древните култури почитащи богинята Майка; и за техния еквивалент в природата – групата на нежните маймуни бонобо.

Откакто се помня съм влюбена в живота, но бясна на света. Семейството ми също преживя период на болезнен недоимък. Темата оцеляване беше издигната в такъв култ – че е трудно да се опише, но беше и формираща за живота ми. Кармен Боултер – терапевт-феминист и учител, дефинира взаимовръзката между митологичните архетипи и модели, оформящи женското психе. Тя идентифицира съдбата на преследването и възстановяването в легендата за Персефона – богинята, отвлечена от бог Хадес в подземното царство. Архетипът „Персефона” често се въплъщава в по-емоционалното и физически по-чувствително дете в семейството, казва Боултер. Момиче в подобна ситуация се превръща в изкупителна жертва на семейството. Останалите членове на фамилията проектират върху нея собствените си сенки „може би, защото е склонна да понесе семейното бреме на раменете си”. Много често архетипът „Персефона” се превръща в перфекционист, носещ етикета „много добра”, което я откъсва от познанието за собствените й нужди. Тя се чувства изгубена и сама, тъй като нейната истинска идентичност е скрита зад оценките, които получава за себе си от другите. „Тъй като никой друг не може да я види, тя губи способността сама да види себе си”, казва още Боултер. „Това е проклятието, което извира от травмата на отвличането”. Боултер нарича този архетип – психологически сирак, за когото лечението се крие в разпознаване на илюзорното и реалното.

Това описание определено пасва на динамиката в моето семейство. Заради карма, съдба или тъмнина, наследена през времето, аз бях обект на физическо и емоционално насилие. Няма да влизам в подробности, защото те не служат за нищо. Твърде голяма част от живота си прекарах, блъскайки се в стени от гняв, негодувание и вина – гневът почти изцяло се обърна навътре, а вината беше реакция към негодуванието, което изпитвах. Опитвам да си кажа, че в действителност не беше толкова зле. Но е грешка, защото беше зле. Има неща, които никога не превъзмогваш, но ако се е случило лекуването – тогава носиш белезите си по различен начин. Те вече не са просто спомен за рани, а се превръщат в духовен белег за уроците, които не трябва никога да се забравят. Да си приемник на физическо насилие, доминация, принуда, неглижиране, предателство, агресия, неуважение и отхвърляне – показва на душата колко крайно жестоко е такова поведение. Когато това се трансформира чрез любовта към себе си, резултатът е мъдростта да не се проявява такова поведение във взаимоотношенията с живота. Като следствие от преживяното, аз внимавам за начина, по който се отнасям към другите. Би било хубаво да израсна под ръководството на хора, които да ме научат на „правилни” взаимоотношения. В една такава противоположна среда, сигурно бих научила същите уроци, но много по-лесно. И все пак, нямаше да знам какво е да нямаш надежда за по-добро, както се случва с много хора в нашия бездушен свят.

От крехка възраст понесох на раменете си тежестта на целия свят. От рано научих също, че пред страданията на някои – моите просто бледнеят. Бях на шест години, когато върлуваше епидемия от детски паралич, която взе в жертва по-малкия ми брат, братовчед ми, а също и голяма част от децата в поразения град. До навършване на десетата си година знаех много добре значението на думата „ужас”. Бях изчела дузина книги от колекцията на баща ми за Втората световна война, а също и покъртителни разкази на оцелели от бомбардировките над Хирошима. Авторът разказваше за хора, чиито очи се стичат по лицата им, когато поглеждат към светлината на взрива. За мен това беше аналогично на начина, по който се чувствах. Моите вътрешни детски очи се бяха овъглили от виждането на всички онези ужасяващи неща, за които никой не говори. (Четенето, всъщност ми показа, че книгите дават достъп до много от нещата, които светът се опитва да скрие). Впоследствие научих, въпреки че се говореше много малко за това, че братът на майка ми е бил убит във войната. Баща ми – капитан във военновъздушните сили, беше награден с „Пурпурно сърце”, след като самолетът му е бил свалян от въздуха на четири различни мисии. Всеки път, като по чудо, са спасявали баща ми в открито море. Изглежда от него съм наследила тази подобна на феникс способност да ухажваш бедствията и да излизаш почти непокътнат от тях.

Сигурност за мен бе непозната дума. Докато пиша това съм седнала в нашата малка къщурка в зона Хайард, която сеизмолозите определят като най-опасната земетръсна зона в Северна Калифорния. Почти всяка година предупреждават, че земята в този район ще се разтресе. Прекарала съм много тревожни часове в мазето със семейството си, очаквайки да премине торнадо. Яздила съм виелици, преживявала съм ураган, няколко големи градски пожара и масивно земетресение. Живяла съм без автомобил и телефон на толкова опасни места, на които таксиметровите шофьори не биха рискували да отидат за поръчка. Била съм отчайващо гладна и съм живяла на улицата достатъчно дълго, за да знам, че е ад. Тези кризи оставиха своя отпечатък в мен. Когато в Оукланд се случи огнената буря, научих, че по време на евакуацията, повечето хора са взимали от домовете си семейните фото албуми. Когато димът стана твърде гъст, синът ми дойде да ме изведе от зоната. Това, което взех със себе си бяха дрехи, одеала, храна… чувствах се като човек от Руанда, като жена от Босна, като евреин, който се бори за живота си по време на Холокоста. Фотоалбумите са лукс за хора, които не знаят какво е да нямаш нищо.

Била съм преследвана от обезумяло бивше гадже, изнасилена от надрусан с амфетамини непознат, който нахлу в апартамента ми, докато бях сама с пет-месечния си син. На три различни адреса крадци разбиха и ограбиха дома ми. Бях заплашвана от психопат, размахващ пистолет в ръката си. Списъкът може да продължи…. С всичко съм се справяла сама. Никога не съм докладвала тези неща в полицията и никога не съм се обръщала към терапевт, който да ми помогне да се събера след някоя травма. Бях се научила от рано да разчитам на себе си. Единственият човек, с когото си бях близка докато растях, беше сестра ми. Бидейки с шест години по-малка, сестра ми беше все още неуверена. Взех я под крилото си и направих всичко по силите си, за да я опазя от света.

Най-драматичният подвиг за оцеляване, който съм преживявала, се случи през лятото на 18-тата ми годишнина, когато опитах да се самоубия. Бях тиха и с тенденция към самоубийство, още откакто бях на 14. Отиването в колеж намали тази склонност, най-вече когато се влюбих в Лари – второкурсник певец, който дори на 19, беше като жив двойник на Жерар Депардийо. Връзката с Лари временно прекрати всичките ми мисли за самоубийство. Въпреки пренебрежението си, Лари разкри пред мен много възможности.

Собствените ми артистични заложби бяха „замразени” още от началното училище – нежелани в свят, който изисква от мен да съм част от по-конвенционална ниша. (Бях влязла в колеж, за да имам диплома за специално обучение, вярвайки, че ще помагам на незрящи деца). Чрез Лари усетих, че е възможен живот, който по-добре да пасва на яркия ми и силно творчески темперамент. Неговото внезапно напускане на колежа, за да се запише в армията, разби сърцето ми и ме върна отново в света без надежда. Когато се прибрах у дома за лятната ваканция, бях така потънала в мрачни мисли, че дори майка ми, която не е особено съпричастна към моите чувства, забеляза и предложи да се срещна с психолог.

Не можех да си представя какво може някой психолог или който и да е друг човек да направи, за да се променят нещата. Тъй като нямах какво да губя, се съгласих за срещата. Д-р Маловски – висок като върлина мъж носеше скуката, гравирана върху лицето си. Попита ме какво ме тревожи. Въпросът бе твърде обширен, за да отговоря нещо, дори и да можех реално да формулирам причините за депресията си. Опитах се да разкажа за мен и Лари, но стъкленият му поглед не събуди в мен никакво желание да разголя душата си. След това рязко смени темата и ме попита дали съм склонна към самоубийство. Учудена от прямотата, отговорих положително. По лицето му премина следа от презрение, което ме накара веднага да съжаля за честния отговор. Сякаш можех да чуя какво мисли: „Защо родителите ми изпращат разглезените си хлапета? Тези деца няма да разпознаят истински проблем, дори и да ги перне през лицето.” После надраска набързо рецепта за успокоителни. До тук с надеждата, че би могъл да ми помогне. Благодарих му любезно.

Няколко дни пих успокоителните и продължих да се чувствам по същия ужасен начин. След това осъзнах, че мога да се преструвам, че ги пия и вместо това да ги събирам. Събирах ги няколко месеца докато не напълних 3 пълни кутии с хапчета. После научих, че родителите ми няма да позволят връщане в колежа. С това решение угасна и последната искра светлина в края на тунела. Военните действия на семейния фронт продължаваха толкова дълго и бяха така напрегнати, че вече искрено вярвах как смъртта ми няма да натъжи никой от семейството. Една вечер, след като всички бяха заспали, изпих хапчетата. Мислех, че се изтривам от съществуване.

По това време нямах усещане, че част от мен се разширява до размери преминаващи отвъд смъртта. Очаквах хапчетата да ме нокаутират – спретнато и чисто. След 40 минути смутена открих, че все още съм силно будна, но разтърсвана от жестоки мускулни спазми. Възможност, за която преди не бях мислила, изпомпа въздуха от гърдите ми: Какво, ако хапчетата не ме убият, а ме оставят в трайно увредено, вегетативно състояние. Промяна в плана! Незабавно събудих родителите си с новината, че трябва спешно да отида в болница. Баща ми ни откара до най-близката болница за 20 минути. След признанието, майка ми седна с каменно изражение на предната седалка, докато аз се превивах сама отзад. Не искаше да повярва на чутото и многократно ми описа колко е болезнено да ти промият стомаха. Докато ме поемат лекарите вече се губех в състояния на съзнание и безсъзнание. Както се оказа – бях погълнала такова количество успокоителни, способни да убият кит. В състояние на кома чух разтревожен глас (сестра?) да казва: „Няма кръвно налягане,” последван от мъжки глас, който разпореди за четвърт (доза) от някакво лекарство. В безплътно състояние на пълно спокойствие, осъзнах, че в крайна сметка, действията ми са постигнали ефект. Носех се в най-невероятното море на спокойствие, което някога съм изпитвала, преди или след случката. В това етерно убежище се запитах искрено дали наистина искам да умра. Отговорът беше недвусмислено да. Тъй като не ми хареса – перифразирах въпроса: „Искам ли да живея?” За мое учудване отговорът беше също толкова убедителен „Всичко е наред.” От тази страна на завесата обаче не винаги ми се е струвало, че всичко е наред.

Да разхлабиш примката

След като обещах да пия новите уж-несмъртоносни лекарства, родителите ми се омилостивиха и позволиха да се завърна в училище. Забелязвах как новите лекарства причиняват амнезия. Огромни късове от ежедневния ми живот пропадаха в някакъв Бермудски триъгълник. В портфейла си открих снимка на момче, което не познавах; и до този момент нямам представа в какви взаимоотношения сме били, за да ми даде той снимката си. Когато съквартирантката ми – разстроена заради проблеми с гаджето, изпи едно от хапчетата ми, изпадна в кататонен сън за 5 часа. А аз ги пиех по три пъти на ден! Невероятно е как въобще успявах да функционирам. Преди да осъзная колко дезориентиращо ми действат, веднъж убедих баща си, който не беше в настроение – да изпие едно. По-късно брат ми разказа, че лекарството се е проявило на път за бръснарницата. Баща ми беше застинал с крак върху педала на газта по средата на пътя в огромно задръстване. Беше останал така около десет минути, без да реагира към молбите на брат ми. Не помня как бяха успели да се приберат у дома…

Както в последствие се оказа, прекъснах образование на 19 години, за да се омъжа за Тим, силно окосмен млад музикант, за когото родителите ми ме предупреждаваха. Тъй като част от причината да се омъжа бе да избягам от тях, не ги послушах. Неговите родители го бяха предупреждавали за мен по същите причини: явното ми бохемско поведение не беше това, което строго християнско семейство от средния запад, иска за непокорния си син. Без посока и пукната пара се преместихме от малкия студенстки апартамент, който преотстъпихме в Каламазу за лятото, в евтина постройка в центъра на Детройт. Тим беше отраснал в Детройтските предградия, недалеч от мястото, където бях прекарала последните две години от гимназията. Планът беше аз да работя и да ни издържам, докато той учи в Уейни Стейт (университета в Детройт), защото беше ясно, че няма как да изкараме достатъчно, за да учим и двамата. Изразих някакво слабо несъгласие с идеята, но Тим успя да ме уговори. (Говорим за времето през 1967 г., когато съпрузите бяха считани за основен източник на семейната издръжка и затова образованието им важеше повече, отколкото образованието на техните съпруги.) Както стана ясно по-късно – животът бе подготвил различен сценарий и за двама ни.

Заедно с Тим веднага се включихме в детройтското антивоенно движение. Протестирахме на малки групи и организирахме демонстрации, където да си пребит от полицията – беше добре осъзнат риск и необходима саможертва. За щастие нито Тим, нито аз, станахме мъченици на каузата. По това време работех като библиотекар в детройтската обществена библиотека и тайно разпечатвах копия на списание в пълноцветен печат, където публикувахме снимки на овъглени виетнамски деца. Текстовете в списанието пишеше известният педиатър д-р Бенджамин Спок. Когато веднъж занесох копие от списанието у дома, баща ми се разкрещя, че съм скрита комунистка. Отговорих му нещо от сорта на това, че ако комунистите са единствените, на които им пука за децата, които изгаряха живи, съм щастлива да бъда една от тях. „Войните винаги взимат жертви” – изсъска той. После със скръбен поглед, който накара сърцето ми да се свие, и протегнати към мен ръце, извика: „Аз също имам кръв по ръцете си!” Онемях, осъзнавайки за пръв път, че това беше истинският проблем. Зад десните си убеждения, баща ми се разкъсваше между горд патриотизъм и горчива тъга. Втората световна война беше оставила шрапнели в тялото и бразди – в душата му. (За съжаление, никога не успяхме да разговаряме по този въпрос от равнопоставени позиции, което създаде в баща ми продължително усещане, че не съм оценила службата му за Родината…)

Тим беше обсебен от идеята веднага да имаме деца, а аз смятах, че му го дължа, дори и да не се чувствах нито емоционално, нито финансова готова. Всъщност до късното си юношество, имах колебания дали изобщо да родя деца в този така ужасен свят. Не можех да си представя как ще градим семейство без пари или перспектива за читава работа и за двама ни. Тим ме убеждаваше, че съм отчайващ песимист. Настояваше, че дори и бедни – децата ни ще са щастливаи и че всичко ще сработи. Щеше ми се да му вярвам. Иска ми се наистина да беше проработило. Сърцето ми се разби докато ги отглеждах в хаос и бедност. Както самият Тим ми сподели години по-късно, той не бе мечтал истински за малки крачета, които да тропат из мизерния ни, едностаен апартамент. Вместо да признае, обаче – той се беше вкопчил в идеята, че децата ще укрепят брака ни и ще ми донесат само добро.

Когато се запознахме, бях далеч от образа на жена за семейно щастие, след последното лято, което бях прекарала затворена в психиатрично отделение. Само Бог знае как Тим беше решил, че съм подходяща кандидат-майка. На всичкото отгоре в Детройт избухнаха въстания. Тим и аз живеехме в центъра на бойната зона. Докато по улиците се движеха танкове, шумът от нестихващия огън се чуваше навсякъде в града, а ние прекарвахме безсънни нощи легнали по корем на пода в кухнята на тъмния, третокласен апартамент. Не можехме да си позволим да мръднем, снайперистите стреляха напосоки при всяко подозрително движение край прозорците. В същото време въстаниците (а според слух – полицейски провокатори) безжалостно опожаряваха сгради по пътя си. Въздухът се стелеше като одеало от пушек, гняв и страх. Някои от по-възрастните бели обитатели на долните етажи залепиха на вратите си надписи „Свой”, които бяха като изписани с жертвена кръв кръстове на входната врата. Година след като се бяхме преместили от там, научихме, че от Пожарната служба са взривили сградата. (Тъй като щеше да е твърде скъпо сградата да се ремонтира, собствениците й предпочетоха да я разрушат.)

В началото на въстанията у дома дойде W.M.U. от Калифорния, който ни разказа за нова Мека в Сан Франциско. След около три месеца, двамата с Тим попаднахме в прочутия квартал Хейт-Ашбъри. (Квартал в Сан Франциско, Калифорния, САЩ. Известен с това, че става център на хипи движението през 60-те. б. пр.) Казаха ни, че няколко седмици преди нашето пристигане, тълпите, които медиите наричаха „деца на цветята” (помежду си, в израз на самоирония един друг се наричахме „изроди”), бяха организирали публично подигравателна погребална церемония, обявявайки смъртта на Хипитата. Но също като Елвис, хипитата, продължиха да живеят.

За разлика от изградения за нас холивудски образ на група глупави, дрогирани приятели, в най-добрите времена на Хейт имаше такава страст, която създаваше усещане за общност, определена от историка Барни Хоскинс като: „усещане за равнопоставеност, което не може да се открие никъде другаде в Западния свят”. Бяхме се събрали заедно не само, за да изразим отвращението си от властта, но и за да изживеем Дионисиевата алтернатива на репресивния, вцепенен дух на американското общество. Терминът „хипи” идва от „хип”, привнесено от черните музиканти от западно африканското Уолоф племе „хипи”, чието име означава „да бъдеш наясно”. (* Уолоф – етническа група, която днес може да бъде открита в Сенегал, Гамбия и Мавритания. б.пр.) Бяхме невъзможни идеалисти, наивни и безразсъдни. Истината за това кои бяхме като група, беше някъде посредата между необузданото веселие на утопични революционери и непреосветени бегълци. Вярно е, че сред нас имаше бегълци и ренегати, които се давеха в саморазрушителната лудост на секс, наркотици и рокендрол, имаше и още по-западнали елементи – мошеници, престъпници и откровени психопати. Фактът, че визията ни за общност, от която всеки е част (като в шарен пачуърк) – надминава реалните ни възможности, не намали нейната сила. Вибрациите й могат да бъдат усетени и днес.

Между раждането на първото ни дете и втората ми бременност (децата ни се родиха с 15 месеца разлика), Тим ме уведоми, че повече не вярва в моногамията. В духа на времето – решихме да имаме „отворен” брак. За Тим това доведе до някакъв тип „сексуален триатлон”, в който се опитваше да преспи с колкото се може повече жени. Емоционално бях неспособна да отделя секса от любовта, а повечето мъже, които привличах не знаеха как да ги съчетаят, създавайки около себе си смут и объркване. На теория „свободната любов” ми се струваше естествена, пасвайки на философията ми за равно включване и свобода за всички. На практика във времето преди СПИН-а, никога не бях срещала някой, който на практика да беше реализирал тази идея. Завист, мрачни подводни течения от емоции, вкоренени представи за неравенство между половете, липса на взаимно разбирателство и обич, поставяха много партньори в губещи взаимоотношения, където някой винаги биваше наранен. След година в Хейт, Тим, аз и потомството се преместихме от Сан Франциско (страхувах се от земетресения) в безличния Санта Фе, където живяхме 6 месеца преди назначението на Тим в галерия (и моето неофициално започване на работа, пишейки материали за неговите участия). Върнахме се обратно в Калифорния, този път в Сан Диего, където приятел, работещ в армията ни помогна да си вземем апартамент. Приятел журналист от „семейството” се опита да ни предупреди: „Луди ли сте? Там е територия на Джон Бърч

Дори и да не бяхме луди, като отидохме, до момента на отпътуването ни – вече бяхме полудели. Отне ни две години да си проправим със зъби и нокти пътя обратно към Залива в Сан Франциско, където никой не искаше да ни убива заради начина на живот, който водехме (земетресенията вече нямаха значение). Въпреки, че не можехме да си изкарваме прехраната от изкуство, живеехме в изкуството. С шумен ентусиазъм изработвах всичко – от дрехите, до обзавеждането на всяко ъгълче и пролука, които се препълниха от творческата ми прекаленост. Един писател, който за първи път прекрачваше прага на дома ни в Бъркли възкликна удивено: „Та ти си можела да направиш квадратната стая – кръгла!” За мен изкуството беше едновременно игра, протест, средство за медитация и взаимност. (В тези години считах себе си за художник; по-късно, когато работата ми придоби зрелост и ставах все по-съзнателна за нещата, които правя, промених това схващане в „художник-шаман”, така както в древните кутлури изкуството и свещеното са неотделими. Като израз на желанието за разбиване на границите на антикултурата – за кратко с Тим успяхме да създаден закачливи малки картини, рисунки и колажи, подписвайки ги с измисленото от нас име „ЕксАрт” (XART). Мълчаливото помещение на „ЕксАрт”, беше галерия без стени, място където парите не бяха обменна валута, където нямаше култове към личността. Излагахме произведенията си пред хората навсякъде в Бъркли, разлепвайки ги по случайни телефонни стълбове, вече нашарени от пластове рекламни постери за различни събития, състезания и политически инициативи в града. Бяхме любопитни да видим дали „ЕксАрт” ще провокира внимание. Не се вдигна шум, защото някой (или бяха повече от един), дали защото му харесваха, или напълно не одобряваше работите ни, но „ЕксАрт” творбите изчезваха почти веднага след разлепването им.

В началото на 70-те заедно с Тим бяхме сред създателите на поетични пърформанси, включващи костюми, музика, сцена на подпори и експериментален театър. Заедно с наши приятели – поети и музиканти, създадохме аматьорско-анархична (в повечето случаи аполитична) смесена трупа. С екипа, чийто брой варираше от три до двадесет и пет души нарекохме трупата „Експоетри Експрес”. Нашите първи представления, които представяхме в кафенета и кабарета – бяха групови, нео-Дада/ сюрреалистични самоиронизиращи пърформанси, които следваха максимата: „Изкуството е всичко онова, което може да ти се размине.” Със заглавия като „Синът на Хамлет” (привидно оперета на велосипедиста), представяхме спектаклите безплатно. Единственият път, в който извадихме шапката за дарения, беше за пърформанс, който смятахме, че ще е хит сред публиката. Предварително бяхме напълнили шапката с пет долара на монети, които изсипахме в ръцете на тълпата. Заедно с Тим поемахме издръжката на всяко представление, и въпреки нищожните им бюджети, това се отразяваше сериозно на анемичния ни портфейл. Срещахме и по-известни писатели и художници, които дори и да не правеха изкуство само заради парите, то поне бяха по-сериозни от нас при създаването на връзки по пътя към славата и богатството. Правихме всичко на момента, репетициите бяха джем сешъни на изобретателността, където непрекъснато променяхме сценария. Заради общата липса на дисциплина и структура, във всяко представление нещо неизменно тръгваше накриво. От самото начало следвахме основното правило: Каквото и да се случи – всичко е част от сценария. Импровизирай!

По време на една от постановките, случаен зрител от публиката се качи на сцената и се превърна в импровизиран член на екипа. По време на друго представление в Сан Франциско един от изпълнителните в трупата беше решил, без да си направи труда да информира останалите, да се съблече на сцената и гол да напусне сградата. Тези малки изненади съхраняваха живеца както за групата, така и за публиката. Съвместните творчески приключения, които създавахме с Тим, се получаваха по-добре от взаимоотношенията в личния ни живот. След десет години на неравности и разпокъсаност приключихме брака си по възможно най-приятелски начин, а животът ме постави в нестабилната роля на бедна самотна майка…

Долу, но не Извън

„Аз съм дрипав индивидуалист.”
Джейн Ейс 

В култура, която разбира само от пари, всеки, чиито влечения са отвъд тях е най-често приеман или за чудо, или за загубеняк. Ако не получаваш пари за нещата, които правиш, ти или не си достатъчно добър, или просто изкуството ти не струва нищо за никого. Понякога това е вярно. А понякога е просто въпрос на икономическо неравенство. А понякога това схващане е просто начин за отлъчване на онези, които не боготворят всемогъщия долар. В живота си съм работила всякакъв вид работа, най-често в сектора на услугите, за които получавах нищожно заплащане. Наскоро получих известие от правителството, че тъй като приходите ми са толкова ниски, в случай на инвалидност или пенсиониране – няма да имам право на никаква пенсия или социални помощи… освен ако не забогатеех в следващото десетилетие.

Работила съм на минимално заплащане още откакто бях на 16: сервитьорка, касиерка, машинописка, социален асистент на инвалиди, търкала съм подове, мъкнела съм бидони, вдигала съм тежки товари. Когато напуснах последното си работно място на пълен работен ден като чиновник в университетска администрация, където ми разпределяха онези задачи, с които друг не може да се справи, по-късно научих, че ръководството не е успяло да намери заместник, който да работи срещу толкова ниско заплащане. Трябвало е да увеличат тройно заплащането, разпределяйки работните ангажименти между тримата нови служители, наети за работа, с която аз се справях сама. Водена от необходимостта да осигуря оцеляването на децата си и своето собствено, попадах на скапани работи, защото не шофирах и трябваше да си намирам работно място на удобно разстояние пеша или с автобус, в близост до мястото, където живеехме, а това значително стесняваше възможностите ми.

Въпреки доброто ми представяне, липсата на препоръки и предприемаческа амбиция, затвориха около мен кръга на мизерно заплащане, съпоставимо само с държавите от третия свят. Никога не бих могла да събера средствата, нужни, за да завърша университет и да получа образователна степен, което беше само част от проблема. През 20те и 30те години от живота си, понякога преглеждах университетски брошури, търсейки достъпни курсове за придобиване на професионална квалификация, за нещо, което бих могла да работя, без да изгубя душата си в процеса. Не казвам, че официалното образование не дава възможност за почтени професии или че някой с диплома е сключил договор с дявола. Тук става въпрос за моите индивидуални затруднения, свързани с това, че имам таланти, които не можех да развия по стандартните пътища. Приятел, имащ същите трудности, се върна в университета, за да вземе лиценз за „Брачно, семейно и детско консултиране” (MFCC – Marriage, Family and Child Councelling), за да може лигитимно да практикува вътрешните си умения на съветник. Той прекара почти всичките четири години, вбесен от тесногръдите теории и техники на обучение, които трябаше да изучи, за да си вземе изпитите. Всички те бяха несравними с неговия далеч по-успешен стил на общуване, базирано на емпатия и съчувствие към клиентите.

Ако първичното ми признание беше да бъда терапевт или лекар, щеше да е добре да последвам примера му – взимайки студентски заем и стискайки зъби, докато не получа необходимия лиценз за работа. Проблемът е, че уменията и работата ми са от такова естество, което не позволява превръщането им в нещо друго. Дори в култури, където шаманите са обучавани от учител, което е по-бързият начин за учене, процесът отнема дълги години на усилена работа. Една от най-трудните задачи на шамана е да разбие вклинените начини за виждане и взаимоотношения с живота. Това се постига най-добре при отделяне от сферата на обикновените човешки дейности, чрез строг вижън куест (Vision Quest – Търсене на визия – древна индианска церемония, при която търсачът на визия се отделя сам на безлюдно място в планината, където прекарва няколко дни и нощи без храна и вода, отдавайки се в жертва за изпълнение на молитви, които сам е завързал за въже, с което огражда кръг, от който не трябва да излиза по време на търсенето на визия. б.пр.) или ритуално посвещаване.

Отговорностите и обстоятелствата не ми дадоха възможност да си позволя това отделяне от света. Вместо това, духовното ми око се отвори в хода на ежедневните ми преживявания. Малко вероятно е това да се беше случило, ако нямах относителната свобода, смятайки себе си за персона нон грата. Никога не съм се притеснявала от това какво колегите ми мислят за мен (нито от застрашаване на несъществуващата ми кариера), нито съм имала социално положение, за което трябва да се боря, за да защитя. Имах нужда от време и изолация, за онова неразгадаемо нещо, което растеше вътре в мен. Работех, носейки в себе си чувството на вина и вярвайки, че ако успеех да постигна подходящите условия, обстоятелствата за децата ми и мен самата, щяха да бъдат по-малко болезнени.

Благодарна съм на Томас Мур, който въпреки доктората си по религии (с научна степен по философия, теология и музикология), признава във въведението към „Книга на Йов”, че до навършване на 50 години – животът му е бил поредица от разочарования, изпълнен с провали в икономически и личен план, а също и в неговите взаимоотношения. По пътя си се бях сблъсквала със затръшване на врати в лицето, поради същите причини, поради които вратите са се затръшвали и пред Мур: моят подход към живота просто не се вписваше в изискванията на социума.

Астролог, който разглеждаше моят Марс в шести дом (способност да действаш независимо и да си самодостатъчен), смачкан между Сатурн (трудни уроци, тежест, лишения) и тежкото разположение на Плутон (сила и унищожение) каза, че хороскопът ми изглежда като диаграма на „роба” (слугата). Той не знаеше нищо за шаманите. Ако проверите диаграмата ми за такива знаци – със сигурност ще откриете много при мен. Шаманът е преди всичко служител, той не принадлежи към елита или тираничната част от човечеството, но принадлежи на общността (което включва и природния свят) и Божественото. Отнема доста време докато човек разбере ясно с какво и как да служи. Указанията за това бяха разпръснати из живота ми, в очакване с времето да ги подредя в себе си.

По време на лятна ваканция от колежа (преди опита ми за самоубийство), майка ми, която беше медицинска сестра ми намери работа като младша сестра в болницата, където работеше. Единственото „младшо” на работата – беше заплащането. Изпълнявах същата работа като останалите сестри, от което полза имаше болницата, защото не трябваше да преминавам допълнително обучение. Беше времето преди появата на Организациите за здравна поддръжка (HMO – Health Maintenance Organization), когато престоят в болница, на практика означаваше човешка грижа. Благодарение на майка си вече знаех как да премеря кръвно, да направя старомодно „изкъпване в леглото” и приятен масаж на гърба. От първия си работен ден бях в противоречия с персонала, извършвайки непростимия грях на емоционално свързване с пациентите. Опитвах се да си сътруднича с другите сестри, но повърхностното им отношение към работата, за мен беше необяснимо. Бях ужасена от начина, по който те обичайно игнорираха светването на лампата за помощ, поставена над вратата на отделението, за да излязат на половинчасов обяд, оставяйки безпомощните пациенти в нужда, без наблюдение. Бях непрестанно викана в отделението, за да занеса вода или подлога не само на поверените ми пациенти.

Бях си навлякла неприятности заради нарушаването на железните правила в болницата, като това чаршафите по леглата да се сменят само веднъж дневно – нито повече, нито по-малко. Веднъж млад мъж (който не беше мой пациент), чиято рана от операция беше прокървяла и изцапала завивката му, жално ме помоли дали мога да му сменя одеялото, преди семейство му да дойде на посещение, аз казах: „Разбира се!” Когато ръководителката ми научи за това, подскочи до тавана. Според нея това, което за мен беше прост жест на доброта, е всъщност фатална грешка, която може да доведе до финансови загуби за болницата. „Трябва да се стараем да не оскъпяваме сметките за пране!”, ме предупреди грубо. Една от поверените ми пациентки беше суха, възрастна, болна от рак в последен стадий жена. Социално слаба, при нея никога не беше идвал посетител. Страданието, беше изписано на лицето й, а дори и най-малкото движение я караше да крещи от болка. Когато ме помоли да спра да подменям чаршафите всекидневно, реших, че мога да го правя веднъж на няколко дни. След като по-старшата сестра научи за моя акт на неподчинение, ми прочетоха лекция за нищожния ми умствен капацитет и бях заплашена с уволнение. (Разбирам, че болниците трябва да поддържат санитарни стандарти, но също вярвам, че винаги има възможност за нарушаване на правилата, в случаи изискващи състрадание.)

Поради някаква причина имах странна връзка (карма) с одеяла и авторитети. Когато бях на около 30 пред жилищната ни сграда се случи инцидент, в който кола блъсна млада жена. Деветгодишната ми дъщеря влетя у дома да ми каже. Погледнах през прозореца, за да видя как малка тълпа вече се беше събрала около ранената жена, лежаща на улицата. Нямах представа колко време ще отнеме на Бърза помощ да пристигне и грабнах одеяло. Беше старо и прокъсано, но чисто. Излязох навън и нежно завих жена. Тя ме погледна озадачено. Хората, стоящи наоколо ме гледаха, сякаш бях направила нещо странно, но не ми пукаше. Ако аз бях блъсната от кола и лежах сама на улицата, щях да съм благодарна, ако някой ми донесе одеяло. Първият лекар, който дойде погледна одеялото с отвращение и попита: „Какво е това?” После го взе, сякаш беше нещо мръсно и гнусно и го хвърли в близката канавка. Почувствах се като намушкана с нож. Не ме интересуваше какво си мисли лекарят за мен; това от което ме заболя беше засраменият поглед на моята дъщеря. Беше решила, че майка й е направила нещо грозно. Обаче да зяпаш глуповато ранен човек не е грозно. Да имаш стари вещи определено не е ок, да направиш нещо, което друг не се е досетил да направи – също не е ок, без значение какъв уют е донесло на човек в нужда.

Инстинктът ми да нося утеха, често излизаше отвъд границите в света на студените бюрокрации и сложни процедури. Може да съм била муха в мехлема, но повечето хора, които получаваха грижите на служенето ми, бяха щастливи, че съм наоколо. Докато работех в болницата като младша сестра, пациентите ме обожаваха. Това и фактът, че дори при почистването на подлогите бях по-старателна и съзнателна от другите медицински сестра, ми помогнаха да остана на работа въпреки моите постоянно повтарящи се „грешки”. Друга моя пациентка беше госпожа Питърсън – 80-годишна диабетичка, чийто крак беше почернял от гангрена. Тя беше приета в болницата няколко дни преди назначената й операция. През цялото това време тя се обръщаше към мен с името Мери (Мария). В началото я поправях, мислейки, че сигурно се е объркала. Малко по-малко до мен достигна разбирането, че тя ме вижда като Дева Мария. Струва ми се, че имаше нужда да ме вижда така и за това й позволих да запази, както си мислех тогава – тази илюзия. След като кракът й беше ампутиран, г-жа Питърсън позволяваше само на мен да се приближа до леглото й. Когато лекуващият доктор дойде на визитация, тя започна да крещи: „скапан убиец” и обяви, че няма да позволи на никой да се докосне до нея, освен Мери. Тълпа от медицински сестри, санитари и зяпачи се струпа пред стаята, а старшата сестра сканираща залите с поглед, извика: „Коя е Мери?” Не й стана приятно, когато излязох пред всички и казах: „Тя ме нарича Мери”. „Тогава влез в стаята и я накарай да млъкне! Докторът трябва да я прегледа!”

Бях екскортирана в стаята, където ужасената сестра се опитваше да успокои г-жа Питърсън. Тя спря да крещи в момента, в който ме видя. „Мери!” Приближих се до леглото й и тя ме погледна с такова доверие и отдаденост, каквито не бях виждала в очите на друго човешко същество. Сълзи потекоха от очите ми като реакция към нейното страдание и осъзнаването, че ми се дава покана да се проявя не само като милостив ангел, но и като свещената божия майка. Чувствах се толкова неадекватно в ролята, взех крехката й, суха ръка между дланите си и й казах: „Тук съм. Всичко е наред.” Тя ме погледна и за цялото време, в което лекарят и сестрата преглеждаха ужасната рана, тя отрони само една въздишка. Бях готова да убия и двамата, ако някой от тях я беше наранил (Мога да се обзаложа, че на тях със сигурност не съм им приличала на Дева Мария).

Преди време в живота си, отново бях избирана за тази повече-от-живота роля, когато учителката ми в четвърти клас ни съобщи, че ще подготвяме пиеса за Рождество Христово. Ролите в пиесата бяха разпределени чрез гласуване от всички ученици. Като ново момиче в класа, което никой не познава, не очаквах да бъда включена с роля. По желание на съдбата, докато изпълнявах гимнастически упражнения в банята през уикенда, се подхлъзнах на шкафа за хавлии и се приземих на пода върху главата си, което ми донесе болезнено сътресение и месец отсъствие от училище. Пропуснах номинациите и цялата коледна пиеса. Чак след като отново се завърнах в училище след коледните празници, научих, че класът ме беше избрал да изпълня ролята на Божията майка. Едва след като майка ми беше уведомила учителката, че ще отсъствам от училище – бяха избрали друго момиче за пиесата. Тогава си казах, че единствената причина, поради която са ме избрали трябва да е била тъмната ми коса (без да си позволя да видя, че половината от съученичките ми също бяха с тъмни коси). Бях направила същото както и с г-жа Питърсън – бях неспособна да проумея, че образът на Дева Мария не беше изцяло само нейна проекция. Колкото и невероятно да ми се е струвало и тогава и сега, истината е, че Богинята на състраданието – Дева Мария, или Куан Ин (Quan Yin – Куан Ин е китайска богиня на състраданието, милосърдието и закрилата;името й означава „онази, която чува молитвите на света“ – бел.пр. ) понякога ме използва като проводник. Това не са мои действия. Но само чистите и невинни очи могат да я видят и разпознаят в онези, които служат на живота с искреност и състрадание. И тук буквално говоря за появата (проявлението) на божество.

Наблюдавала съм сходна метаморфоза в талантлив млад поет и артист, който сякаш не осъзнаваше, че е обладаван от Бог – изведнъж присъствието му се промени и аз се намерих стояща пред сияйния лик на Орфей. Нямах съмнение, че като наблюдател, вече не стоях срещу човешко същество, а пред Архетип. Бях запленена. Цялото преживяване продължи не повече от няколко минути, най-много пет. Тогава нямах представа какво означава. Сега осъзнавам, че моят приятел – поетът, също беше призоваван. Това е същността на шамана – да направи Божественото видимо за света. От времето, когато едва тръгвах по пътя, Духът ме използваше, за да докосне хора по определени начини, да отвори съзнанията им за нещо, което преди не са забелязвали. Има хора, които ми благодарят за неща, които съм казала или направила, неща, които са ги преобръщали и са довели до благотворни промени в живота им, а често аз дори нямам спомен за нещата, които твърдят, че съм им казала. Това беше време, в което Духът говореше през мен и ме използваше за свой проводник.

Да си шаман, значи да си еднорог в стадо коне… приемат те за дефектен кон. Шаманът от индианците Мускоги – Мечо сърце (Bear Heart) каза, че учителят му го е предупредил, че шаманите, които коренното население нарича хора на медицината, винаги някак не са в синхрон с другите: „Никога няма да се намери някой, който напълно да те разбере. Ще си мислят, че те познават, но няма да знаят за какво мислиш, нито ще знаят какво чувстваш… Ето защо в социална ситуация е много неудобно за теб просто да седнеш, за да си прекараш времето: „О, да за това, и всичко онова. О, не е ли прекрасно, и, Ах, онзи ден видях красив стол на витрината на един магазин. И, О, Боже, как се бяха облекли!” Така че, това е самотна пътека, но накрая става ясно, че всичко си е заслужавало”. Думите на Мечо Сърце, думи на Учител – прозвучаха истинно. Затова животът на шаманите и техните семейства е труден – те непрекъснато се питат защо не могат да се впишат в програмата. Малцина разбират, че на различни нива, животът свързва всички ни в едно.

Chapter 2: BACKTRACKING

Превод, Благомира Костова

Редактор, Петя Стоянова