публикувано 07.12.2010 от Камелия Хаджийска в От мен
 
 

Тази неистинност е вината

„Всичко, което се потиска, създава вина… Всичко, което е против природата, създава вина. Тогава ти се чувстваш виновен, че лъжеш себе си и другите. Тази неистинност е вината.“

Ошо

Във вчерашната публикация „Ако се чувствате виновни“, основателят на гещалт-психотерапията – Фритц Пърлз, казва същото, което казва и индийският мистик Ошо в цитата по-горе, а именно, че чувството на вина е просто лицемерно, че то не отговаря на истината. Странно, нали? Когато се чувстваме виновни, последното нещо, което бихме помислили за себе си, е че сме лицемерни. Отговорни – да, съвестни – да, морални – да… но не и лицемерни! И сега тези двамата – единият от позицията си на психотерапевт, другият – от опита на духовното си просветление, казват едно и също – когато се чувстваш виновен, всъщност истината е точно обратното! Така ли е и каква, всъщност, е истината?

Ето резултатът от моите собствени наблюдения и изследвания – това е вярно, те са прави! Просто, истината за нашата собствена несъвършеност е толкова болезнена за Егото ни (и особено за т.нар Духовно Его), че не можем да я понесем и вместо това избираме да се чувстваме виновни. Точно това се случва, когато направим избора да се чувстваме виновни – подменяме истината за това как в действителност се чувстваме. Например, избираме да си кажем: „Чувствам се виновен, че не се грижа за здравето си като спортувам“, вместо истинското : „Не ходя на стадиона да спортувам, защото ме мързи.“ Чувството за вина по някакъв начин все още ни съхранява достойнството – ние не сме просто мързеливи – ние сме виновни. Така заблуждаваме себе си, че всъщност  сме високо осъзнати морални същества, които някой ден ще започнат да бягат на стадиона, защото чувството им за вина ще стане толкова непоносимо, че ще започнат да тичат с огромно желание. Така започва лицемерието – с лъжа спрямо себе си.

Аз още не съм започнала да тичам на стадиона, но се чувствам виновна за това от много години. Това, обаче, не ми е помогнало много. Единственото, за което ми е помогнало, е да се чувствам виновна по-дълго време. Е, от време на време, за по един-два месеца, успявам да се надмогна и да се потя здравословно на близкия стадион, обзета от ентусиазма, че този път вече няма да се отказвам… Докато не се откажа… отново.  Така разбрах, че ако искам да направя промени в живота си, чувството за вина не е подходящият мотиватор. Той единствено и само е източник на мъчително неудовлетворение и вътрешна непълноценност. „Аз пак не успях да намеря воля, за да отида на стадиона!“ или, още по-зле : „Аз пак се провалих…“ Проблемът с вината е, че когато тя е в основата на нещата, които предприемаме, за да заживеем живот, близък до идеала ни, породеното от нея действие се проваля… Отново и отново…(и така трябва, когато става въпрос за това да живеем живот близо до идеала,, но за това – друг път:).

Вината е изключително силно изчерпващо жизнените ни сокове чувство. Прилича на тежък товар върху раменете ни, който носим непрестанно със себе си от сутрин до вечер, без дори да знаем как изглежда и от къде идва. Знаем само, че се чувстваме уморени, безрадостни и неудовлетворени. Изтощаваме се дори и от малки неща и се чудим какъв ни е проблема. Проблемът е във всички тези дълбоко несъзнавани, но постоянно течащи мисли, които вървят през главата ни на автопилот и започват с „Ти трябва да…“ или „Ти трябваше да…“ И колкото по-съвестен, отговорен и съзнателен е даден човек, толкова по-мощно идва чувството на вина, което те пораждат. То идва на талази – голямо, силно, гръмогласно – говорейки с гласовете на всички, които по пътя си сме срещнали и са ни казали по някое и друго „трябва“ за изпът. Проблемът е, че тези гласове вече звучат в главата ни като един – този на вътрешния ни глас. И точно затова му вярваме. Мислим си, че този глас ни казва истината – НАШАТА истина, и не се усъмняваме когато той толкова много заприличва на това, което сме чули от родителите си.

Това, че слушаме този глас, обаче, не е най-лошото.  Защото, ако знаехме, че го слушаме, щяхме да можем да изберем и да не го слушаме – и да го подложим на проверка, за да видим дали отговаря на нашата съзнателно избрана  истина. Проблемът е, че ние НЕ ЗНАЕМ, ЧЕ ГО СЛУШАМЕ – въпреки, че постоянно го слушаме като се упрекваме безспирно в това и онова, което сме направили или не сме направили. Не разбираме кога сме в потока на „трябването“. Вместо това просто се чувстваме уморени, нещастни и малоценни… Това е толкова дълбок несъзнаван процес, че ние дори не осъзнаваме, че зад нашата постоянна умора в живота ни стои чувството ни за вина! Стои маскирано като вътрешна добродетелност и високи идеали. Как да го разпознае човек?! – как да не слуша този глас?!

И така, оказва се, че чувството за вина е основано на определен вид мисли, започващи с „трябва“. Тези мисли описват нашия идеал за това, какво е редно да правим, за да отговаряме на нечии очаквания (наши или чужди), но те се различават от това, което в действителност искаме и което е реалността на нашето чувство. Поради това, те могат да имат ефект върху нас и да мобилизират волята ни за промяна и живот в съгласие с този идеал, но само временно. Това се случва защото волята, която идва от ума, а не от желанията на сърцето, има ограничена енергия (а и няма как да бъде иначе, след като нейния източник е Егото, както пише в духовните писания – виж Памела Крибе, а то по дефиниция е нещо доста ограничено). След като тази енергия свърши, ние отново се чувстваме провалени – далече от идеалите ни за това, как трябва да живеем, далеч от стадиона… Получава се порочен кръг – нямаме енергия да отидем да бягаме на стадиона, защото сме изтощени от това да се упрекваме, че ни мързи, когато всъщност трябва да бягаме на стадиона.

Как да променим този порочен кръг? Как да престанем да се люшкаме между кратките епизоди на насилие върху собствената си природа, което наричаме воля, и краят на тези епизоди, които наричаме провал и усещаме като чувство за вина? Краткият отговор е  – да  сме искрени. Дългият отговор ще ви го представя в следваща публикация… А дотогава – пийте Pine – това е номер 24 от Цветята на д-р Бах… и то в големи дози:)!

Камелия