публикувано 11.03.2015 от Камелия Хаджийска в Ошо-просветлявания
 
 

Винаги помни домакина

От Ошо

„Има два начина да се отделиш от фалшивите си идентичности. Ти не си това, което си мислиш, чувстваш, представяш, проектираш.

Това, което си, е просто фактът да си осъзнат.

Каквото и да се случва, ти оставаш само съзнанието. Ти си съзнанието – тази идентичност не може да се разпадне. Тази идентичност не може да бъде оспорвана. Всичко останало може да бъде отречено и отхвърлено.

Съзнанието остава крайният и единствен субстрат, единствената основа. Не може да я отричаш, не може да я отхвърляш, не може да се отделиш от нея.

Така че това е процесът: това, което не може да се махне, това, което не може да се отдели от теб, това си ти; това, което може да бъде отделено от теб, не си ти.

Болката е там; малко по-късно тя вече може да не е там – но ти ще бъдеш там. Щастието идва, и си отива; било е и няма да го има – но теб ще те има. Тялото е младо, след това тялото остарява… и всичко останало идва и си отива – гостите идват и си отиват – но домакинът остава същия.

Затова Дзен мистиците казват: Не се загубвай в тълпата от гостите.

Помни, че си ти домакинът. Да си домакин е будност. Да си домакин е наблюдаващото съзнание. Кой е основният елемент, който винаги остава един и същ у теб? Бъди само това и се дезидентифицирай от всичко останало, което идва и си отива.

Но ние се идентифицираме с гостите. Наистина, домакинът е толкова зает с гостите, че забравя.

Мулла Насрудин организира парти за приятели и непознати. Партито е много досадно, половината нощ вече е минала и така продължава. И така, един от непознатите гости без да знае, че Мулла е домакинът, му казва, „Никога не съм виждал такова парти, такава глупост. Изглежда, че никога няма да свърши, и аз съм толкова отегчен, че ми се иска да се махна.“

Мулла му казва, „Ти каза съвсем същото, което и аз си мислех. Аз самият не съм виждал толкова досадно и глупаво парти досега, но не бях толкова смел както теб. Аз също си мислех да се махна и да избягам.“ И така, и двамата избягват.

Изведнъж на улицата Мулла си спомня и казва: „Нещо погрешно се случва, защото сега си спомних, че аз съм домакинът! Така че моля те да ме извиниш, но ще трябва да се върна.“

Това ни се случва на всички нас: домакинът е загубен, той се забравя всеки момент.

Този домакин е твоят вътрешен свидетел – твоят наблюдаващ Аз. Болката идва, и удоволствието я последва; има щастие, и след това има нещастие. Помни домакина. Когато гостът е там, помни и домакина.

Има толкова много видове гости: приятни, болезнени; гости, които ти харесваш, гости, които не искаш да са твои гости; гости, които искаш да избегнеш – но всички те са гости.

Помни домакина. Винаги помни домакина. Бъди центриран в домакина. Остани в твоето домакинстване. И тогава идва отделянето. Тогава има разстояние, има интервал – и мостът се счупва. В момента, в който мостът се счупи, настъпва феноменът на изоставянето на себе си. Ти си в него, но вече не си част от него. Тогава ти си вътре в госта, но същевременно си и домакин. Няма нужда да бягаш от госта – няма нужда.“

Osho, The Passion For the Impossible

Коментар: За мен изразът „Винаги помни домакина“ е отлично средство за спомняне. Когато започнем да се люшкаме между силните чувства, той ни напомня да се върнем към себе си – към своя най-вътрешен център, който е съзнаващият Аз. Сред гостите, на които се налага да сме домакин, има и един гост, за който по-рядко говорим, защото страданието, което той поражда, е лишено от драматизъм. Привилегия на богатите хора в миналото, този гост все по-често започва да спохожда и душата на съвременния човек в моментите на пресищане или монотонност. Този гост е отегчението.

С времето успях да открия алхимичната ценност и на този вид страдание. Поради това, че пътуването към себе си е интровертно преживяване, за мен по един съвсем начин започнаха да отпадат една по една различните форми на бягство от неприятните преживявания чрез отклоняване на вниманието с различни активности във външния свят. Вместо това вниманието се насочи навътре, а вътрешният диалог започна да се подхранва от прочетеното в книгите. Докато и това стигна своя предел на пресищане. Това е момент, в който има толкова много неща, които искаш да знаеш, толкова много книги да прочетеш, но нямаш желание. Чувстваш се преситен. Това е безценен момент, защото най-сетне умът се е отегчил сам от себе си. Достигната е точка на насищане, отвъд която най-сетне може да се премине отвъд ума. Мостът се счупва и домакинът се завръща към партито, което не му харесва.

Смятам, че много често се пропуска по достойнство да се отчете ролята на отегчението като двигател на духовния растеж на човека. А огромната част от промените в живота ни се случват просто защото сме стигнали точката на пресищане. На насищане. След което пускаме нещото, за което сме се захванали, защото сме преяли с тази храна. Натрапливите мисли отпадат естествено заради простата причина, че на умът вече му се повръща от тях.

Повечето хора не могат да усетят отчетливо отегчението и пресищането, защото са твърде погълнати от задачите на всекидневието. Движени от страховете за оцеляване, от желанието за себедоказване или за преживяване на едно или друго земно удоволствие, ние не можем достатъчно ясно да видим лицето на отегчението. Но то винаги е там. Като другата страна на монетата, то неизбежно допълва своята противоположност – творческия импулс, усещането за смисъл и цел. То е другата част от махалото, което неизменно се поклаща в ритъма творчество – монотонност, интерес – отегчение, застой – движение. Ако станем осъзнати за този факт, ще успеем да си спомним за домакина – безотносително на това в коя част от махалото се намираме.

И така, първо е потапянето в света на сетивното – на удоволствията от земното, на борбата за оцеляване и битката за успех. По-късно идва усещането за безсмислие и застой – доста мъчително преживяване, всъщност. И едва след като и това преживяване достигне някакви критични стойности, по принципа на енантиодромията нещата се обръщат – отново идва творческият импулс и усещането за смисъл, но този път те идват от по-дълбокото. Дейвид Гордън нарича това пускане на стратегията на егото за бягство от действителността и прегръщане на базисния екзистенциален факт – самотата. За да разграничи тези двете Ошо говори за разликата между действието и активността – действието идва от домакина, активността идва от гостите.

Помни домакина“ е формула на алхимиране на отегчението от монотонността на всекидневния ни живот в духовно средство за осъзнаване и присъствие. Тогава, дори и нещата от живота да останат същите, погледът, който ги вижда, вече е друг. Не случайно голяма част от техниките за медитация се основават на извършването на монотонно действие, класически пример за което е повтарянето на мантри, което създава условия съзнанието да премине отвъд видимото, към друго ниво на възприятие. Не е необходимо обаче да напяваме мантри, за да направим това – в живота ни винаги може да се намерят достатъчно ситуации, от които бихме искали да избягаме, защото са досадни и скучни, но въпреки това се налага да ги вършим. Точно те са прекрасна възможност за осъзнаване чрез присъствие, която можем да наречем и „Гостите идват и си отиват, но ти помни домакина“.

Камелия